Читать «Шамах» онлайн - страница 10
Карл Май
— Кой всъщност си сега?
Той веднага отговори:
— Аз съм Юда Макавей и имам кръвно отмъщение към сирийците. Но засега ще го оставя на спокойствие, понеже чух какво каза татко за мен. Аз ти съобщих какво мисли той за мен, какво мислеше майка и какво мисли учителят. Сега много ми се иска да знам и какво мислиш ти за мен, ефенди!
— Кажи ми по-напред ти мнението си кой има право, баща ти, майка ти или учителят!
Той се изчерви, хвърли един молещ за прошка поглед към баща си и отвърна:
— Обичам татко, обичах майка, но и двамата не са прави. Учителя не обичам, но той има право.
При това положение не можех да постъпя другояче. Притеглих момчето към себе си и го целунах по незасегнатото от боите чело. Сърцето ми преливаше и виждах, че жена ми също е развълнувана.
— Дай ми срок — помолих Тхар. — Виждам те за пръв път от толкова време, а ти си станал по-различен отпреди. Сега често ще се срещаме. Така ще си съставя мнение за теб и ще ти го съобщя, преди да напусна Йерусалим.
— Наистина ли? — попита той умолително.
— Да, наистина — отговорих.
Тогава той прекара леко и нежно ръка по страните ми и увери тържествено:
— Аз и теб обичам, но ти ще бъдеш прав, знам го със сигурност. Искаш ли някой път да погледнеш какво съм нарисувал?
— Да.
— Кога ще дойдеш пак?
— Утре по същото време.
— Значи още в предобеда. В такъв случай трябва да започна и завърша картините още днес следобед.
Замисли се за няколко мига. Дяволита усмивка пробяга по зелените бузи и „мустака“. После попита баща си:
— Мога ли да те помоля да ми предоставиш за днес кьошка?
— Какво ще правиш там? — осведоми се запитаният.
— Ще нарисувам две картини и утре ще ги покажа на ефендито.
— Добре, съгласен съм.
— Но никой не бива да ме безпокои. Никой не бива да влиза без мое разрешение.
— Също и аз?
— Също и ти.
— Чудесно! Но се надявам да покажеш на ефендито нещо наистина добро, така че нямам нищо против.
— Слава на Аллах! — извика момчето. — Почвам веднага. Преметна се възторжено и се изстреля от дюкяна.
— Е, какво ще кажеш? — попита Мустафа Бустани след минута мълчание. — Какво хлапе! Художник е, нали?
— Да почакаме! — отговорих. — Първо да видим! Такива преценки изискват размисъл и добро оглеждане. Аз помолих за срок. Утре нали пак ще се срещнем.
Това ни даде повод да се сбогуваме.
Тръгнахме си. Беше по пладне. Тогава започваха най-големите дневни горещини, които човек предпочита да прекара на хладина в стаята. Когато отминаха, ние се поразходихме до Елеонския хълм, за да отидем нагоре към Витания и се върнем през Витфагия и Кафр ет Тур в града. Взехме фотографския апарат, без който моята жена никога не пътува. Що се отнася до мен, по време на пътувания никога не се обременявам с такива неща, понеже ангажират вниманието, отнемат време и в голяма степен снижават самостоятелността и подвижността. Но жена ми обича да мъкне снимки за спомен вкъщи, та по-късно и себе си, и други да радва с тях. Така и днес направи във Витания няколко снимки, които запечатаха своеобразността на тукашните каменни отломки и остатъци от зидове. После се изкачихме до самия връх на Елеонския хълм. Там има места, от които човек може да види не само Йорданските планини на изток, но и част от Мъртво море. Докато се наслаждавахме на този богат кръгозор, разговаряхме за днешното си посещение при Мустафа Бустани. Аз изтъкнах, че в сравнение с по-рано той се е състарил повече, отколкото всъщност би трябвало да допринесат годините. Смъртта на жена му го беше засегнала много по-дълбоко от обичайното при един мохамеданин. Или го потискаше и нещо друго?