Читать «Крепостта в скалите» онлайн - страница 5

— Не, понеже понякога и някой изискан човек може да бъде принуден да занемари красивата си външност, ала доня Елвира има много изтънчено чувство за тази красота и не ви е намерила особено привлекателен.

— Че кога ме е видяла? Нали дамата спеше, когато пристигнах.

— Вярно, че спеше. Тя изобщо много обича да спи, когато няма друга работа. Но после е излязла на двора, за да ви огледа, и щом видяла дрехите ви, ботушите, шапката, си казала… е, сеньор, едва ли е нужно да се изразявам още по-ясно, а?

— Не, и така ви разбирам, дон Херонимо. Тъй като не допадам на донята, ще взема да потърся някоя друга странноприемница.

Обърнах му гръб и се наканих да си тръгна, ала той ме задържа.

— Стойте! Почакайте малко! Човек се чувства толкова самотен, когато в къщата му няма гости, а и вие все пак не ми приличате на скитник, от когото да имам основание да се страхувам. Ще се застъпя за вас пред доня Елвира. Но за да постигна целта си, е необходимо да съумея да докажа, че ще ми бъдете от полза. Играете ли на домино?

— Да — отвърнах слисано.

— Добре! Хайде да влезем вътре! Ще направим един опит. Херонимо закрачи напред, а аз го последвах във вътрешността на „хотела“. Доня Елвира лежеше в своя хамак. Сеньорита Фелиса седеше при „бюфета“ на чаша ром. Трите хлапета не се намираха в стаята. Те бяха навън на улицата, където заедно със свои връстници се развличаха, като се замеряха с гнили портокали. Дон Херонимо донесе доминото и ме покани да седнем на една от масите. Когато зачаткахме с пуловете, доня Елвира се размърда, а когато съпругът й ми каза: „Вземете шест пула, играта започва най-големият чифт“, тя дори надигна глава. Сеньорита Фелиса взе чашата си, приближи се и седна при нас, за да гледа. Разбрах с какви хора си имах работа. Ако не играеха домино, тези хора спяха, а не спяха ли, играеха домино. При това Херонимо едва ли можеше да се нарече и посредствен играч. Спечелих първата игра, втората и третата — също. След първата си загуба човечето се зарадва, след втората се учуди, а след третата възхитено извика:

— Que alegria! (Каква радост! Б. по.) Дон Карлос, вие сте истински майстор! Трябва да останете при нас, за да мога да науча нещо от вас. Никой досега не ме е бил три игри подред.

Истината беше, че изобщо не се бях престаравал, но Херонимо играеше толкова лошо, че не бе необходимо кой знае какво напрягане на ума, за да го победя. Той стана от мястото си, приближи се до жена си и припряно нещо й зашепна. После отиде зад бюфета, взе някаква книга и една огромна мастилница, след което тържествено постави двата предмета пред мен.

— Доня Елвира бе тъй добра да даде съгласието си да останете тук. Затова впишете си името ей в тази книга за регистрация на гостите!

Разтворих книгата. Тя съдържаше все имена, цифри и дати. При последната изписана страница бе пъхнато перото, едно прастаро гъше перо, чийто връх бе силно разчекнат и зееше кажи-речи като подметките на ботушите ми. На всичко отгоре то бе покрито с дебела кора от засъхнало мастило.