Читать «Островът на скъпоценностите» онлайн - страница 25

— На драго сърце, хер вахмистър! — отвърна Натер.

Той беше видял да идва колата, запрегната с два отлични дорести коня. Кастеланът седеше на капрата. Той забеляза стражаря, който беше подкарал тримата и веднага спря колата. Да слезе, отвори вратичката и пак да скочи горе, бе за него работа за миг. Той знаеше, че сега всичко зависи от него.

— Хер вахмистър — извика, когато този приближи със своя съпровод, — чухте ли изстрелите? Трима затворници са драснали.

— Пипнах ги вече. Ето ги!

— Гръм и мълния! Веднага си помислих нещо такова, като ви видях. Но доброто си е добро, вече отворих. Не искате ли да вземете колата ми? Тук хайтите ще са ви по-сигурни.

— Приемам предложението ви.

— Къде да стоварвам?

— Пред затворническата порта. Обърнете!

— Има време и когато сте вътре. Такива хългъзници човек не бива да оставя дълго на шосето.

— Добре! Напред!

Кастеланът държеше камшика вдигнат за удар, взе високо поводите и зачака решителния миг. Първо се качиха двамата писари, след което ги последва Натер. Сега стражарят сложи ръка на вратичката.

— Хер вахмистър! — извика кочияшът.

— Какво?

— Май не сте пипнал истинските! Не са ли онова там дранголаджии, дето търчат насам по моравата?

— Къде?

— Вдясно там отсреща!

Файтонът се намираше между пазителя на сигурността и посоката, накъдето сочеше кастеланът. Ето защо служителят сне ръка от вратичката и пристъпи назад, за да види по-добре. В този момент камшикът изсвистя върху конете. Те се изправиха на задните крака и дръпнаха с бърз тласък.

— Останете със здраве, хер вахмистър, това са си истинските! — прозвуча ухилено от капрата.

Измаменият се окопити бързо. Той вдигна карабината и извика:

— Стой или ще стрелям!

Повелята не беше изпълнена. Изстрелът отекна и после още един… куршумите се забиха в колата, тя продължи да лети в бесен галоп. Птиците бяха отлетели…

3. МАЙСТОРСКИЯТ НОМЕР НА ГЕРД

В късния следобед на следващия ден едно момче и едно момиче яздеха по планинското шосе малки шотландски понита. Момчето трябва да броеше малко над четиринайсет, а момичето приблизително десет години, но в язденето то бе видимо по-ловко.

— При теб нещата стоят всъщност доста странно — рече момичето. — Ти имаш трима бащи.

— Как тъй, Магда?

— Е, имаш един баща, когото хич никога не си виждал, после имаш един баща, който ти е пастрок и най-сетне имаше още един баща, който е и мой папа.

— Да, аз трябва да му казвам папа, но той наистина ли ме обича така, както един баща обикновено обича децата си?

— Папа? Той много те обикна, можеш да ми вярваш. Аз присъствах, когато той приказва за теб с хер Майнхарт.

— И какво му каза?

— Е-ех, да, всъщност аз изобщо не бива да ти го казвам, Герд, защото ще вземеш накрая да се възгордееш, а ти знаеш, че такива неща никога не търпя.

— Обещавам ти, че няма да се възгордея.

— Той каза именно така: „Драги ми хер Майнхарт — същевременно очарователното дете се нагласи с много достойнство върху понито си, за да уподоби стойката и физиономията, възприети от баща й при въпросните думи, — вие сте възпитател на моята дъщеря и аз с радост мога да кажа, че съм доволен от вас. Сега ви предавам и моя приемен син. Той е едно бедно рибарско момче и е получил само обучението, преподавано в основното училище. Но притежава отлични заложби и желание за учение, което ще му помогне да преодолее и по-големи трудности. Има много добро сърце и е открит и честен. Човек наистина не може да не го обикне и аз желая вие също да му посветите своята обич. Той трябва да стане флотски офицер. Имайте добрината да насочвате обучението си съобразно този план!“ Виждаш, така каза папа.