Читать «Олд Шетърхенд a.D.» онлайн - страница 2

Осем часът! Предават ми първата поща — трийсет писма от читатели, сред които десет с такса за липса на марки на обща стойност две марки. Скоро след това пощенската кола донася три пакета и едно сандъче. Сандъчето съдържа две бутилки вино, които ми праща един запленен от моите произведения французин. Преглеждам адреса, плащам две марки и деветдесет и пет пфенига за мито и неизвършено франкиране. Обонянието на познавач ми подсказва, че виното е селско, по за един франк шишето. Аз естествено, читателят сигурно ще ме разбере, не съм така прехласнат от делото на изпращача както той от моите произведения, но се чувствам задължен да му напиша едно благодарствено писмо с марка за двайсет пфенига. Двата пакета съдържат ръкописи на онзи род писатели, за които не се намира издател. Трябвало да ги пооправя и пратя до някоя редакция, която щяла добре да плати. Третият пакет съдържа кутия, в която се намира някакъв продълговат предмет, и когато махам обвивката, за мое удивление се появява един изготвен от черна хартия миниатюрен… ковчег. Какво ли означава тая работа? И какво ли съдържа? Сещам се за многобройните врагове, срещу които съм бил принуден да се изправя и които сигурно биха ме унищожили, ако бе по силите им. Дали ковчегът нямаше значение на онзи вид предизвестие за бой, нерядко обичайно за някои добре организирани престъпни общества? Или може би в него бе скрита една от онези адски машини, дето се появиха напоследък? Оглеждам замислено известно време съмнителния предмет, докато накрая решавам да отворя ковчега — разбира се, с употребата на всички предпазни мерки. В него лежи (отдъхвам с неимоверно облекчение) една червена повехнала роза и едно писмо, което ми обяснява странния подарък. Подателката изразяваше по символичен начин своята отхвърлена любов.

В моите писани до неотдавна произведения, чиито събития се разиграват в едно сравнително по-раншно време, читателят си представяше от някои забележки неустрашимия воин Олд Шетърхенд-Кара Бен Немзи като недостъпен ерген. Последицата бе, че той така обилно и трайно заемаше мислите на моите читателки, та забравяха всякакъв страх от респектиращия боец и индиректно или директно го отрупваха с купища… предложения за женитба. Тези сигурно изключително добронамерени, но иначе крайно досадни предложения се трупаха по толкова обезпокоителен начин, че изкараха от нерви не само споменатия безстрашен воин, но и неговата от години законна съпруга. Та ето защо той седна и написа един нов пътепис, в който ловко поднася новостта, че гласът на неговото сърце вече е заговорил. С това постави в безмерно удивление не само своя Хаджи Халеф, а и своя читателски свят и най-вече онази част, която е хвърлила око на неговата персона. Ето как постигнах целта си — предложенията за женитба и любовните писма престанаха. Само от време на време, както днес — очевидно се касаеше за някое старо сърце, което не можеше да забрави, — през стаята ми повява полъх на болезнено себеотрицание.