Читать «Фиона» онлайн

Джуд Деверо

Фиона

ПЪРВА ГЛАВА

Южна Англия, август 1502 година

Фиона Чатауърт стоеше на самия ръб на стръмната крайбрежна скала и се взираше като замаяна в развълнуваното море на зелените овесени ниви. Долу в ниското се движеха дребни мъжки фигури, нарамили коси. Неколцина препускаха на коне, а друг водеше впряг волове.

Фиона изобщо не погледна към мъжете. Брадичката й беше гордо изправена. Един силен порив на горещия летен вятър се опита да я събори от скалата, но тя стъпи по-здраво на краката си и не се помръдна от мястото си. Щом онова, което й се бе случило, и страшното, което тепърва предстоеше, не бяха успели да я извадят от равновесие, надали един обикновен тласък на вятъра беше в състояние да й стори зло.

Зелените очи бяха сухи, но гърлото й беше пресъхнало и я болеше ужасно. Вече не можеше да диша от насъбралия се в гърдите й гняв, примесен с неизплакани сълзи. Едно мускулче потрепна бързо на бузата й, когато пое дълбоко дъх и се опита да успокои лудо биещото си сърце.

Надигна се нов, още по-силен вятър и медноцветните коси, пуснати свободно на гърба, се разпиляха на всички страни. При това, без тя да го забележи, от шията й се отдели последната перла и се изтърколи по замърсената червена коприна на роклята. Огърлицата, която беше сложила за сватбата на приятелката си, беше скъсана, косата разпусната и в безредие, лицето й цялото в прах и мръсотия — а ръцете брутално вързани на гърба.

Фиона вдигна глава към небето и когато ярката слънчева светлина обля лицето й, дори не примигна. Откак се помнеше, хората твърдяха, че прилича на ангел. Но никога не беше изглеждала така крехка и неземна, както в този момент, когато вятърът си играеше с тежката блестяща коса, загърнала в златна мантия раменете й, а разкъсаната одежда й придаваше вид на мъченица.

Мислите й обаче бяха твърде далеч от ангелските — или поне от християнската прошка и смирение.

— Ще се боря до последен дъх — промърмори тя с поглед, насочен към небето. Очите й потъмняха и придобиха цвета на смарагд, осветен от луната. — Още не се е родил мъжът, който ще ме подчини на волята си. Ще се боря, каквото и да ми струва.

— Да не би да молиш Бога за помощ? — прозвуча подигравателният глас на мъжа, който я беше вързал.

Бавно, сякаш имаше на разположение цяла вечност, Фиона се обърна към мъчителя си и студенината в очите й го накара да направи крачка назад. И той беше самохвалко като отвратителното чудовище, на което служеше — Панел Уолдънхем; но лакеят ставаше подъл страхливец, когато не можеше да се опре на господаря си.

Джон се покашля нервно, после смело пристъпи напред и я сграбчи за рамото.

— Ти май се смяташ за голяма лейди, но в момента аз съм ти господар.

Тя го погледна право в очите, без да издава нищо от болката, която усещаше; не напразно беше понесла достатъчно физически и душевни болки в краткия си живот.

— Ти никога няма да бъдеш господар — отговори спокойно тя.

В първия момент Джон разхлаби хватката си, но само след секунди преодоля смайването си и я блъсна с все сила. Фиона едва не загуби равновесие, но с почти нечовешка концентрация успя да се задържи изправена и да тръгне напред по права линия.