Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 35

АНИЧКА. Борьо, ти искаш да знаеш всичко.

БОРИС. Искам да зная всичко.

АНИЧКА. Вярно е, аз се връщам оттам щастлива. Очите ми радостно светят, нали? Аз не мога да скрия тая радост… Но мислиш, че се срещам с някого там? Не! Аз не обичам никого другиго освен тебе!

БОРИС. Но как?

АНИЧКА. Аз срещам там някого, истина е, но то е… — ще го кажа, няма да скрия от тебе нищо… то е моето дете… моя син… Него отивам аз да видя. От това е тая радост в очите ми, от това ми бие сърцето… Не се свеня да изповядам греха си… Колко много страдах… Престъпница ли бях? Не! Обичах, чисто, искрено… А се озовах в калта, измамена, оскърбена, смазана от срам. Отвърнах очи от живота и чаках смъртта. И ето доде то — детето ми… щастието ми… слънцето ми… Чрез него аз възкръснах. Когато срещнах светлината на очичките му, устремени в мене, а ръчицата му докосна гръдта ми, аз почувствувах, че се връщам към живота. Отде се взеха тия сили в мене? Нямаше опасност, срещу която да не застана смело, зарад него, нямаше страдание, което да не понеса… зарад него… Моето слънце… Моето щастие… Ето истината. Аз ти я казах.

Без да продума, като зашеметен, полюлявайки се, Борис излиза. Аничка остава на мястото си.

БОРОВ (влиза). Каква стана? Разбрахте ли се?

АНИЧКА. Той си отиде.

БОРОВ. Отиде ли си? Как така си отиде? Не каза ли, че ще доде пак? Аничке, да не си го обидила нещо?

АНИЧКА (с бавен, външно спокоен и равен, но изпълнен с мъка глас). Аз му казах всичко… Таквиз са мъжете: ревниви са и към миналото, и към хора, които не познават… Искат да знаят истината, а когато я узнаят, сърцето им се заключва и нямат сили да простят… Самолюбието надделява и над обичта им…

БОРОВ. Но какво каза той? Какво му каза ти, защо си отиде? Аз не разбирам…

АНИЧКА. Аз исках да ме оставят сама на себе си… Да се боря сама, да страдам сама… Моя път в живота е начертан вече от участта ми… Имам една цел, една радост, като звездица свети за мене. Тя ми стига. И всички жертви, и сълзите, и труда си аз ще отдавам на друго сърце за тая утеха…

БОРОВ. Какво говориш ти? Нищо не разбирам.

АНИЧКА. И кой знай? Може би тъй бих била по-щастлива. (Борис влиза.) Как? Ти се връщаш?

БОРОВ. А! Г-н Борис! Елате, елате. Аз ще изляза. Елате вие. (Излиза.)

БОРИС (като унесен). Аз ходих там, насреща… Видях ги… И двете си лежаха едно до друго, като близначета… Видях го. Жената каза: защото по-често дохождат да го гледат, свикнало е и се смее… Усмихна ми се… Простря и двете си ръчички… Мънички ръчички… (Поглежда Аничка.) Аничке, ти не си виновна за мене… Ще идем ли и ние в Соколовец? Тримата? Съгласна ли си?

АНИЧКА. Борьо!

БОРИС. Аничке! (Прегръщат се.)

АНИЧКА (върху гърдите на Бориса). Нали ще сме щастливи? О колко си добър! Колко си добър!…

Завеса

Информация за текста

За първи път „Обикновен човек“, последната пиеса на Йовков, е поставена на сцената на Народния театър през 1935 г.

Постановката, играна през сезон 1935–1936 г., минава незабелязано.

Драмата е публикувана за първи път през 1936 година в книга.

----

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]