Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 23

Останалите ме обградиха. Не знаех какво ме чака, просто ме поведоха, побутвайки ме леко от всички страни.

Срещу нас, седнала с кръстосани крака Белязаната продължаваше тихо да плаче. От очите ми рукнаха сълзи, побутнаха ме и аз се проснах в скута и. Тя ме плесна.

Нито за миг, това което ставаше не ми се стори странно или нелепо. Всичко изглеждаше съвсем естествено. От всички страни към мен се протягаха ръце, галеха ме, успокояваха ме с нежни движения. Плачехме всички заедно. Моментът беше труден и цялата група се изправяше да го посрещне като един. Нови и нови лица се присъединяваха към нас непрестанно. В наказанието участваха всички, но само Белязаната имаше право на конкретни действия. На нея се падаше отговорността да ми причини страдание и ето защо риданията й след падането бяха така неутешими, не от болка, а защото е знаела, че ще трябва да вдигне ръка срещу мен.

По-късно Розка ми каза, че Белязаната е била най-яростната защитничка на мнението, че трябва да ми се даде възможност да остана. Някои са настоявали да бъда изгонен незабавно, но тя се е противопоставила, твърдейки че имам право на избор. Ако не можете да разберете това, няма да можете да разберете и чувствата, които изпитвах докато живях сред тези хора.

Времето течеше, ударите се сипеха по мен. Болката не беше нетърпима, но доста силна. Нито пък имаше нещо унизително в наказанието. Приличаше на жизнено важен урок, преподаван с прями методи. Всеки от тях е бил подлаган на него в първите месеци от живота си. Повярвайте ми, урокът си струваше.

В следващите месеци често си спомнях за него. Мъчех се да измисля някакъв друг начин. Да напляскаш възрастен човек — мисля, че всекиму това би се сторило странно. Но тогава, в онзи миг, ми се струваше едно от най-естествените неща на света.

Нещо подобно, оказа се, правят и с децата си, но не толкова продължително, нито пък толкова болезнено. Бремето на отговорност за тях беше по-малко. Възрастните нямаха нищо против някое ожулено коляно или одраскан лакът, стига децата да се научат.

Но с приближаване към зрелостта, наказанията постепенно ставаха по-продължителни и по-болезнени. Най-суровото наказание се прилагаше при повторни нарушения. Беше нещо като изпращане на каторга. Никой не се докосваше до нарушителя за строго определен период от време. Когато научих за него, вече бях в състояние да оценя тежестта му. Не се наложи да ми обясняват.

Не зная как точно се получи, но в шамарите на Белязаната имаше не по-малко любов, отколкото в галещите ръце на останалите. Болката, която ти причинявам, е болка и за мен. Правя го за твое добро. Обичам те, затова те наказвам. Сякаш за първи път поглеждах зад завесата на тези поизтъркани клишета.

Когато всичко свърши, продължихме да плачем заедно. Плачехме по-скоро от щастие. Прегърнах Белязаната и двамата си казахме колко съжаляваме за случилото се. Докосвахме се с ръце, любехме се — ако искате така го наречете, после я целунах по коляното и помогнах да го превърже.