Читать «Долуподписаните Мейпълови» онлайн - страница 9

— Някакво физическо насилие?

— Съвсем малко. Незначително може би. Наистина ли мислиш, че ще питат такива неща? Този развод без вина ли е, или не?

— Разводът без вина е tabula rasa за този щат. Засега, Дик, така го схващаме. Не знам как ще постъпи. Трябва да сме подготвени.

— Е, добре, освен в политиката не си подхождахме кой знае колко и в сексуално отношение.

Въздухът между тях стана лепкав; и за баща му половата тема беше деликатна територия. Дишането на адвоката стана мъчително.

— Значи си в състояние да заявиш, че е била налице характерова и емоционална несъвместимост?

Това беше дълбоко невярно, но Ричард кимна:

— Ако се наложи.

— Това е достатъчно.

Адвокатът сложи голямата си ръка върху мишницата на Ричард и я стисна. Това интимничене, това дишане, това изражение на постоянна напрегнатост и насилена дружелюбност, този старомоден костюм и папката, пъхната под мишницата му като сгънати листи с работни графици — всичко се проясни пред погледа на Ричард: той беше треньорът, а Ричард играч, на път да вкара победния си гол, или плувец преди безумния си скок от високото.

— Хайде.

Влязоха двама по двама. Празната съдебна зала имаше тържествен вид; резбованият перваз беше боядисан в тревистозелено. Прозорците гледаха към прастара река, черна от промишлените отпадъци. Древни съдници гледаха от мозайките. Ричард и Джоун стояха неловко разделени, докато двамата адвокати се съвещаваха. Той й намигна: „Ами сега?“ Тя му отвърна с жест: „Нямам представа.“

— Да, да — пропя безплътен глас и съдията с разлюляна тога влезе усмихнат в залата. Беше дребен човечец с изострени черти и лъскаво, розово лице; това лице заявяваше, че той е непогрешимо добър и че никога няма да умре. Съдията застана прав и им кимна. После се настани на стола си. Адвокатите минаха напред, за да се консултират шепнешком с него. Без да усети, Ричард се доближи до Джоун — единственият одушевен предмет в залата, който не го отвращаваше.

— Като карикатура на Домие! — прошепна тя за картината, която се разиграваше пред тях. Адвокатите се разделиха. Съдията ги повика с пръст. Той беше толкова чистичък, че усмивката му скърцаше. Показа на Ричард лист хартия, беше клетвената декларация.

— Това вашият подпис ли е? — попита го той.

— Да — каза Ричард.

— Поддържате ли, както се твърди в този документ, че бракът ви е непоправимо разстроен?

— Поддържам.

Съдията се обърна към Джоун. Гласът му леко се смекчи.

— Този подпис ваш ли е?

— Да. — С крайчеца на окото си Ричард долови гласа й като живителна струя, изпълнена с малки цветни дъги.

— Вярвате ли, че бракът ви е непоправимо разстроен?

Пауза. Ричард знаеше, че тя не вярва. Джоун каза:

— Да.

Съдията се усмихна и им пожела всичко най-хубаво, адвокатите си отдъхнаха облекчено и веднага забравиха за двамата Мейпъл, увлечени във весел брътвеж по правни въпроси — размишляваха как ли ще бъде по-нататък с разводите без вина, спомняха си за някогашните набързо претупани дела в Алабама. Изоставени сами да завършат церемонията, Джоун и Ричард едновременно отстъпиха на крачка от подсъдимата скамейка и застанаха един до друг, в нерешителност. Най-сетне Ричард се сети какво трябва да стори — той я целуна.