Читать «Безпътният автобус» онлайн - страница 8

Тази сутрин бе нахлузил на босо половинките си от бяла и кафява кожа на дупки и от подгънатите джинси глезените му се подаваха на мръсни ивици. В периодите си на потиснатост Пъпката биваше толкова изтощен, че дори не се къпеше и почти не се хранеше. Равно подрязано, филцовото кепе му служеше не толкова за красота, колкото да му държи дългата светлокестенява коса вън от очите и да я пази от смазките, когато работи под колата. Сега той стоеше до Хуан Чикой, тъпо го гледаше как нарежда инструментите в кутията, а умът му се валяше в огромните фланелени облаци на сънеността, почти дразнещи с натрапчивостта си.

— Включи работната лампа на дългия шнур. Хайде, Пъпка, по-живо, събуди се! — подвикна Хуан. Пъпката се тръсна като куче.

— Не знам как — обясни той.

— Вземи лампата, вземи и дъската. Хайде, че трябва да вървим.

Пъпката вдигна подвижната лампа с крушка в предпазна мрежа и се залови да развива от дръжката й дебелия каучуков кабел. Включи го в контакта до вратата и лампата се заля в блясък. Хуан взе кутията с инструменти, излезе пред вратата и погледна притъмнялото небе. Във въздуха бе настъпила промяна. Лек ветрец поклащаше младите листа на дъбовете и шушнеше из мушкатата. Беше неопределен, мокър вятър. Хуан го подуши, както би помирисал цвете.