Читать «Безпътният автобус» онлайн - страница 12

— Дай сега да монтираме задния мост.

Светлината се изцеди иззад планините и плъзна по небето. Безцветната зора изплува в различни сиви и черни тонове и белите и сините предмети заприличаха на сребърни, а червените и тъмнозелените станаха черни. Младите дъбови листенца чернееха и белееха, очертанията на хребетите се изостриха. Тежките тромави облаци, които се търкаляха по небето като бухти, започнаха едва-едва да порозовяват по източните си краища.

Изведнъж лампите в ресторанта блеснаха и лехата от мушката около постройката оживя. Хуан обърна поглед.

— Алис е станала — рече той. — Скоро ще има кафе. Хайде, давай да наместим задния мост.

Двамата мъже работеха добре заедно. Всеки разбираше какво трябва да се прави и всеки вършеше своя дял. Пъпката също легна по гръб, затягаше гайките на диференциала и общата работа го изпълваше с някакво хубаво чувство. Хуан стегна жилите на ръката си в усилието да завинти една гайка, но ключът му се изплъзна и той одра кожата на пръста си с част от месото около кокалчето. Кръвта потече гъста и черна по омазнената му ръка. Той прехапа кокалчето и засмука кръвта, а около устата му се образува мазен кръг.

— Лошо ли го удари? — попита Пъпката.

— Не, изглежда е на късмет. Една работа не може да бъде свършена, без да се пролее кръв. Тъй викаше моят баща. — Той пак засмука раната и кръвта понамаля.

Топлината и розовината на зората се прокрадваха наоколо и от това електрическото осветление като че ли загуби част от яркостта си.

— Колко ли пътници ще дойдат с Грейхаунд? — лениво каза Пъпката. После, родена от хубавото чувство у мистър Чикой, осени го ярка мисъл. Тя бе толкова остра, че почти му причини болка. — Мистър Чикой — започна неуверено той с учтив, боязлив и умоляващ глас.

Хуан престана да затяга гайката и зачака да чуе я молба за свободен ден, я за повишаване на заплатата, изобщо за нещо. Молба щеше да последва. Познаваше се по тона, а това за Хуан значеше беля. Всяка беля започваше тъй.

Пъпката мълчеше. Не намираше думи. — Нещо искаш ли? — попита го Хуан предпазливо. — Мистър Чикой, можем ли да го уредим някак… впрочем някак да направиш тъй, че да не ми викаш повече Пъпка?

Хуан извади гаечния ключ и извърна глава. Двамата лежаха по гръб, лице в лице. Хуан видя белезите от заздравелите пъпки, надигащите се нови възпаления и една узряла, твърда, с жълта коричка, готова да се пръсне върху бузата. Докато го гледаше, очите на Хуан омекнаха. Разбра. Усети го внезапно и се зачуди защо не се беше сетил по-рано.

— Как ти е името? — попита го небрежно.

— Ед — поясни Пъпката. — Ед Карсън, далечен роднина на Кит Карсън. Преди да ми излязат в прогимназията… е, викаха ми Кит. — Говореше обмислено и овладяно, но гръдният му кош се издуваше и с тежест се снижаваше и въздухът свиреше в ноздрите му.

Хуан погледна встрани от него, в гръб към издутината на диференциала.

— Окей — каза той, — дай да турим криковете. — Той се плъзна извън автобуса. — Вземи маслото отвътре.

Пъпката отиде бързо в гаража и донесе въздушния такеламит, влачейки гуменото черво подире си. Натисна лостчето и сгъстеният въздух изсвистя зад маслото. Такеламитът щракна, когато диференциалът се напълни с масло и дори малко от него се разля навън. После завинти пробката.