Читать «Наследници» онлайн - страница 8

Някои жени си тръгват и в крайна сметка се връщат. Други си отиват и дълго се терзаят. Трети те напускат така решително, че изобщо не поглеждат назад. Заминаването на Вики беше толкова добре планирано и хладнокръвно изпълнено, че първият коментар на адвоката на Рей беше следният: „Откажи се, мой човек.“

Тя бе получила по-изгодно предложение, като спортист, който сменя отборите в последния момент. Ето новата униформа, усмихнете се пред камерите, забравете стария отбор. Докато Рей бе на работа една прекрасна сутрин, Вики си замина с лимузина. Отзад беше микробусът с вещите й. Двайсет минути по-късно тя влезе в новия си дом, имение с коневъдна ферма на изток от града, където Лю Ликвидатора я чакаше с разтворени обятия и предбрачно споразумение. Лю беше корпоративен лешояд, чиито набези му бяха осигурили към половин милиард според проучванията на Рей. На шейсет и четири години той беше осребрил жетоните си, беше напуснал Уолстрийт и бог знае защо бе избрал да свие новото си гнездо в Шарлотсвил.

Някъде по пътя бе попаднал на Вики, бе й предложил сделка, бе й направил децата, които трябваше да й даде Рей, и сега с красивата си жена и с новото си семейство искаше да бъде възприеман сериозно като новия Баровец.

Писна ми, каза на глас Рей. Говореше на глас на сто и шейсет метра височина и никой не му отговаряше.

Предполагаше и се надяваше, че Форест не пие и не взема наркотици. Но подобни предположения обикновено се оказваха погрешни, а надеждите — напразни. След като двайсет години висеше по клиники и пак се пропиваше, брат му едва ли някога щеше да се оправи. Освен това Рей беше сигурен, че Форест няма нито цент — състояние, което вървеше ръка за ръка с лошите му навици. И следователно щеше да търси пари и да се ослушва за наследството на баща им.

Каквото не бе раздал на болни дечица и благотворителни каузи, съдията бе пропилял за лечение на Форест. Толкова пари бяха прахосани там, толкова години, че съдията де факто беше анатемосал Форест, както само той можеше да направи. Трийсет и две години председателят Атли бе прекратявал бракове, беше давал деца за осиновяване, бе изпращал душевноболни в клиники и престъпни бащи в затвора — всевъзможни драстични и съдбовни решения се прилагаха само с един негов подпис. Когато за пръв път седна на съдийския стол, той представляваше закона на щата Мисисипи, но към края на кариерата си приемаше нареждания само от Господ.

Ако някой можеше да прокуди сина си, това беше уважаемият съдия Рубън В. Атли.

Форест се преструваше, че пропъждането не го вълнува. Смяташе се за свободен дух и твърдеше, че не е стъпвал в Кленова градина от девет години. Бе посетил баща си веднъж в болницата след първия инфаркт, когато докторите свикаха семейството. За всеобщо учудване се появи трезвен. „Петдесет и два дни, братле“, прошепна гордо той на Рей, докато чакаха свити в коридора на болницата. Когато лечението даваше резултати, Форест ги съобщаваше наляво и надясно.

Ако съдията смяташе да включи по-малкия си син в завещанието, никой не би се учудил повече от самия Форест. Но шансът някакви пари или имоти да преминат в неговите ръце би го помамил да дойде за трохи и огризки.