Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 44

Дори и сега не смея да реша дали онова, което последва, бе грозна реалност или само кошмарна халюцинация. По-сетнешните действия на правителството, предизвикани от трескавите ми призиви, като че потвърждават чудовищната истина; ала нима е възможно една халюцинация да се повтори сред почти хипнотичната магия на онзи старинен, призрачен и мрачен град? Подобни места притежават странни свойства, а наследствената безумна легенда напълно може да е повлияла върху въображението на мнозина сред мъртвите, вонящи улици и хаоса от прогнили покриви и порутени камбанарии. Не е ли възможно бацилът на истинска заразна лудост да се спотайва в дълбините на сянката над Инсмут? Кой би се осмелил да гарантира реалността, след като е чул бълнувания като разказа на Задок Алън? Правителствените агенти така и не откриха горкия Задок и даже нямат представа какво е станало с него. Къде свършва безумието и започва реалността? Нима и последните ми страхове са само илюзия?

Но нека опитам да разкажа какво ми се стори, че видях през онази нощ под присмехулната жълта луна — видях го да приижда с подскоци по пътя за Раули, съвсем открито и право пред мястото, където клечах сред дивите къпинаци на изоставената железопътна линия. Естествено, не бях удържал на решението да държа очите си затворени. Обречен бях на неуспех — та кой ли би се крил слепешком, докато само на стотина метра шумно се тътри легион от незнайни крякащи, джафкащи твари?

Мислех, че съм готов за най-страшното, и наистина би трябвало да е така след всичко, което бях видял дотогава. Предишните ми преследвачи бяха демонично уродливи — не трябваше ли да съм готов за среща с още по-низша уродливост, за гледката на форми, в които вече няма и помен от нормалното? Държах очите си затворени, докато дрезгавата гълчава не долетя от точка, разположена несъмнено право пред мен. Разбрах, че сега ще мога да видя значителна част от колоната на открито — там, където стените на траншеята се снижаваха и пътят пресичаше релсите… и нямах сили да удържа поглед към незнайния ужас под ухилената жълта луна.

До сетния ми ден на тази земя видяното не ще позволи да се завърнат в душата ми остатъците от покой и вяра в единството на природата и човешкия разум. Нищо, което бях си въобразил — и дори нищо, което бих предположил, ако приемех най-буквално безумния разказ на стария Задок — не можеше да се сравнява по какъвто и да е начин с демоничната, богохулна реалност, която видях… или ми се привидя. Вече опитах да намекна каква бе тя, за да отложа ужаса на задължението да я опиша открито. Възможно ли е нашата планета наистина да е народила подобни твари; възможно ли е човешки очи наистина да са видели в плът и кръв онова, което досега човечеството е познавало само като трескава фантазия и овехтяла легенда?

И все пак видях неудържимия им поток — с плясъци, подскоци, крякане и блеене — да извира с нечовешка сила през призрачната лунна светлина като уродлив, злокобен танец от някакъв фантастичен кошмар. Някои от тях носеха високи тиари от онзи безименен бледожълтеникав метал… други бяха омотани в странни роби… а онзи, който водеше шествието, беше облечен в черно сако с чудовищна гърбица отзад, раирани панталони и мъжка филцова шапка, наместена високо върху безформеното му подобие на глава.