Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 33

Като се надигнах безшумно и щракнах фенерчето, се опитах да включа крушката над главата си, за да подбера и натъпча в джобовете на сакото някои дреболии: предстоящото бягство без багаж. Без успех; разбрах, че токът е спрян. Явно бях попаднал в някакъв всеобщ загадъчен и злобен заговор. Докато стоях, продължавайки да опипвам безполезния ключ на лампата, от долния етаж долетя приглушено скърцане и ми се стори, че долавям разговор на неясни гласове. След миг вече не бях толкова уверен, тъй като тези глухи звуци напомняха дрезгав лай и нечленоразделно грачене, но нямаха нищо общо с нормалното човешко слово. После пак се сетих за онова, което бе чул фабричният инспектор през нощта в това прогнило пагубно здание.

С помощта на фенерчето натъпках необходимото по джобовете, сложих си шапката и се прокраднах на пръсти до прозореца, за да преценя шансовете за слизане. Въпреки правителствените разпоредби за безопасност, от тази страна на хотела нямаше противопожарна стълба и от калдъръмения двор ме делеше гладка триетажна стена. Но отдясно и отляво към хотела се прилепваха стари тухлени сгради; скосените им покриви бяха на сравнително достъпно за скок разстояние от моя четвърти етаж. За да се добера до някое от зданията, трябваше да се прехвърля през две стаи — съответно на юг или на север — и съзнанието ми незабавно се зае да пресмята какви са шансовете ми да го сторя.

Реших, че не мога да рискувам едно излизане в коридора, където стъпките ми неминуемо щяха да бъдат чути, а влизането в желаната стая можеше да срещне непреодолими трудности. Оставаше ми само един път — през по-паянтовите междинни врати; ако ключалките и резетата се окажеха от другата страна, щеше да се наложи да ги изкъртвам със сила, използвайки рамото си като таран. Мислех си, че не е изключено да успея при това разнебитено състояние на сградата и инсталациите в нея; осъзнавах обаче, че не мога да го направя без шум. Трябваше да се осланям единствено на бързината и на шанса да се добера до прозореца, преди враговете да се опомнят и да отворят с шперц съответната стая. Колкото до собствената ми врата към коридора, погрижих се да я барикадирам, като избутах писалището до нея — малко по малко, за да сведа шума до минимум.

Знаех, че шансовете ми са нищожни и бях напълно готов за всякакви премеждия. Дори успешното достигане на другия покрив нямаше да разреши проблема, защото Щеше да ми остане непосилната задача да се спусна на земята и да избягам от града. Едно поне бе в моя полза — разрухата и запустението на съседните сгради, както и множеството черни отвори на капандури, зейнали по двата покрива.

Тъй като според картата на бакалчето южната посока ми се стори най-подходяща за бягство от града, аз първо огледах междинната врата от тази страна. Тя бе пригодена да се отваря към мен и скоро разбрах — след като махнах резето и установих наличието на заключена брава — че няма да е лесна за изкъртване. Отказах се от това направление и предпазливо изтиках нататък таблата на леглото, за да осуетя евентуална по-сетнешна атака откъм съседната стая. Северната врата се отваряше навън и аз вече не се съмнявах, че пътят ми ще е натам, макар да бях открил, че е заключена или залостена от другата страна. Ако можех да се добера до покрива на зданията по Пейн стрийт и успешно да се спусна на земята, навярно има надежда да се стрелна през двора и съседните къщи към Уошингтън стрийт, през отсрещните постройки към Бейт стрийт или пък да изскоча на Пейн и да заобиколя на юг към Уошингтън. Във всички случаи целта беше да се озова на Уошингтън и бързо да се отдалеча от района на градския площад. Предпочитах да избягна Пейн стрийт, защото там казармата на пожарникарите можеше да е отворена денонощно.