Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 20

Щом навлязохме всред всеобщото запустение и безумно килнатите руини, аз подхванах първите пробни въпроси, ала открих, че старческият език се развързва далеч по-бавно, отколкото бях очаквал. Най-сетне между срутените стени забелязах обрасъл с трева отвор, а отвъд него буренясал кей от утъпкана пръст и каменна зидария. Край водата купчини камъни, покрити с мъх, предлагаха сравнително удобни седалки и откъм севера развалините на стар склад прикриваха мястото от чужди погледи. Реших, че кътчето е идеално за таен разговор, поведох спътника си нататък и подбрах място за сядане сред мъшасалите камъни. Наоколо тегнеше злокобното чувство за изоставеност и смърт, а вонята на риба едва се понасяше, но аз вече бях почнал и нищо нямаше да ме спре.

Ако исках да хвана вечерния автобус за Аркхам, разполагах с около четири часа за разговора, тъй че незабавно отпуснах порция алкохол на стария пияница; междувременно се захванах с оскъдния си обяд. Внимавах щедростта ми да не надхвърли определена граница, защото не исках алкохолната словоохотливост на Задок да премине във вцепенение. След около час боязливото му мълчание като че взе да отстъпва, но за мое голямо разочарование той все още избягваше да отговаря на въпросите ми относно призрачните сенки в миналото на Инсмут. Предпочиташе да бъбри на съвременни теми, разкривайки отлично познаване на вестниците и неудържима склонност към нравоучително селско мъдруване.

Към края на втория час започнах да се боя, че литър уиски няма да стигне за постигане на желания резултат, и се питах не е ли по-добре да зарежа за момент стария Задок и да изтичам за още. Но точно тогава случайността проби там, където не бяха успели въпросите ми, и глухото несвързано бъбрене се насочи към тема, която ме накара да се приведа напред и цял да се превърна в слух. Седях с гръб към вмирисаното на риба море, ала той гледаше нататък и нещо бе привлякло блуждаещия му взор към далечните ниски очертания на Дяволския риф, който по това време се показваше отчетливо, почти хипнотично, над вълните. Тази картина като че ли не му се понрави, защото той подхвана наниз безсилни ругатни, завършващи с доверителен шепот и многозначителна усмивка. Приведе се към мен, стисна ревера ми и засъска дългоочакваните намеци:

— Видиш ли го, де започна сичко — онуй проклето място, дето става дълбоко. Адска порта… стръмно надолу и ник’во въже не мой му стигна дъното. Дъртият кап’тан Марш го направи — оня, дето научи по островите из Южните морета разни гадни работи, та си взе беля на главата. Лоши дни бяха за сички. Търговията запада, по фабриките няма раб’та — даже в новите — а пък най-свестните мъже ги избиха по морето през 1812 година или зеха, че потънаха с брига „Илайзи“ и гемията „Рейнджър“ — и двете бяха на Гилман. Обид Марш имаше три кораба на вода — бригантин’та „Кълъмби“, брига „Хети“ и барка „Суматри куин“. Той беше единственият, дето не спря да търгува в Източна Индия и Тихия океан, макар че баркентината на Есдрас Мартин „Малей брайд“ караше криво-ляво чак до двайсе и осма година. Нивга не е имало таквоз дърто изчадие адово кат онзи кап’тан Обид! Хе-хе! И сега го помня к’ви ги разправя за чуждите земи и вика на ората, че са глупци, дето одят по разни проповеди и кротко-смирено влачат товара. Казваше, че требело да си изберат по-харни богове, кат няк’ви си там дивани из Индиите — богове, дето щели да докарат по-свестен риболов в замяна на жертвоприношенията и наистина щели да ни чуват молитвите. Мат Елиът, негов пръв помощник, и той много дрънкаше, ама не му се щеше да правим кат ония езичници. Разправяше за един остров на изток от Отахейте, дето имало сума ти каменни руини, толкоз вехти, че никой не ги помнел от кога са, и мязали на ония от Понапе на Каролинските острови, ама мутрите, изсечени по тях, биле досущ кат големите статуи на Великденския остров. Там, наблизо, имало малко вулканично островче и пак развалини, ама с по-други картинки по камъка — та тия развалини биле изхабени, гаче едно време са биле под водата, и целите нашарени с ужасни чудовища. Мат разправяше още, сър, че тамошните диваци фащали риба колкото си щат и носели едни таквиз чудати гривни и коронки от злато с разни страхотии, зографисани по тях, кат онези по руините — рибешки жаби или жабешки риби в най-различни пози, ужким са човеци. Никой не можел да им изкопчи от устата отде са го зели сичко туй, а пък другите диваци не можели да се начудят как тъй сколасват да фанат толкоз риба, щом по съседните острови риболовът едвам вървял. Мат и той зел да се чуди, а че и кап’тан Обид също. Обид пък забелязал как от година на година се губели сума ти от най-убавите младоци, па и старци не се срещали често. Освен туй си мислел, че някои от тия образи, ако и да са канаки, ама хептен грозни изглеждали. Скимнало му тогаз да изкопчи истината от езичниците. Що ги е правил, не знам, ама най-напред зел да се пазари за онез златни работи, дето ги носели. Питал отде ги имат и дали могат да домъкнат още, па накрая малко по малко разбрал сичко от дъртия вожд — Уолакеа му викали. Друг да беше, хич нямаше да му повярва на оня ми ти жълт дявол, ама кап’танът четеше хорските мисли кат отворена книга. Хе-хе! Сега никой не ще да ми вярва, сигур и ти, момче младо, си викаш, че са глупости… макар че както те гледам така, имаш ги таквиз зорки очи, досущ кат на Обид.