Читать «Сянка над Инсмут» онлайн - страница 17

Фиш стрийт беше също тъй опустошена, с единствената разлика, че по нея имаше великолепно запазени тухлени и каменни складове. Уотър стрийт повтаряше същата картина, само че откъм морето зееха празнини на мястото на някогашните кейове. Никъде не се виждаше жива душа освен неколцината рибари на далечния вълнолом, не чувах друг звук освен плискането на прилива в пристанището и бученето на водопадите. Градът все повече ми действаше на нервите и когато поех по нестабилния мост на Уотър стрийт, аз крадешком се озъртах назад. Според скицата мостът на Фиш стрийт беше разрушен.

Северно от реката имаше признаци на мизерен живот — работилници за пакетаж на риба, тук-там димящи комини, понякога неизвестно откъде долитаха звуци, по разнебитените улици и калните пресечки нарядко се влачеха прегърбени фигури — но това ми се стори даже по-потискащо от запустението на юг. Хората бяха далеч по-грозни и уродливи от ония, които се срещаха в центъра; на няколко пъти ме споходи злокобното чувство на спомен за нещо извънредно фантастично, ала така и не успях да си го изясня докрай. Несъмнено чуждата жилка в инсмутската кръв беше по-силна тук — освен ако „инсмутският тип“ беше наистина болест, а не наследствено израждане, в който случай тия квартали можеха да се сметнат за най-тежко засегнатата зона.

Една смущаваща подробност беше разпределението на редките глухи звуци, които чувах. Би било естествено да долитат от очевидно обитаемите къщи, ала в действителност често бяха най-силни зад плътно закованите врати и прозорци. Странни шумове бяха — скърцане, топуркане, неясно дрезгаво ръмжене, и аз тревожно си припомнях споменатите от бакалчето тайни тунели. Изведнъж взех да се питам как ли звучат гласовете на местните обитатели. Досега не бях чул човешка реч в този квартал и кой знае защо се боях да я чуя.

Спирайки само колкото да огледам двете красиви, но полуразрушени църкви на главната улица и Чърч стрийт, аз побързах да се измъкна от гнусните свърталища край пристанището. Логично беше следващата ми цел да е площадът Ню чърч грийн, но някак не смеех да мина пак покрай църквата, в чието подземие бях зърнал необяснимо ужасяващата фигура на онзи жрец или пастор със странната диадема. Освен това момчето от бакалницата ми бе казало, че не се смятало за желателно чужденци да посещават църквите и сградите на Ордена на Дагон.