Читать «Безименният град» онлайн - страница 7

Още по-близо до края на коридора бяха изрисувани изключително живописни и екстравагантни сцени: от едната страна изгледи на изоставения и рухващ безименен град, и в контраст с тях — странното ново райско царство, към което расата си бе издълбала път през камъка. На тези изгледи градът и пустинната долина се представяха винаги под лунните лъчи, златист ореол се рееше над рухналите стени и разкриваше отчасти великолепното съвършенство на миналите времена, изобразено от художника с мъгляви призрачни щрихи. Райските сцени бяха едва ли не прекалено екстравагантни, за да им повярвам; предлагаха потаен свят на вечна светлина, изпълнен с величествени градове сред ефирни хълмове и долини. Най-накрая видях фрески, които сметнах за упадък на художественото творчество. Картините бяха нескопосани и далеч по-странни, отколкото и най-причудливите предишни сцени. Те сякаш проследяваха бавното западане на древния народ, съчетано с растяща ненавист към външния свят, откъдето ги бе прокудила пустинята. Човешките фигури — все така представяни чрез свещените влечуги — като че се изхабяваха постепенно, а духът им, изобразен във въздуха на лунната нощ над руините, продължаваше да расте. Съсухрени жреци, изрисувани като влечуги в пищни одежди, проклинаха въздуха на горния свят и всички, които го дишат; една ужасяваща финална сцена показваше първобитен човек, може би пътешественик от древния колонен град Ирем, разкъсван на парчета от членове на древната раса. Спомних си колко се боят арабите от безименния град и бях доволен, че по-нататък имаше само голи сиви стени и свод.

Увлечен в плетеницата от исторически стенописи, бях наближил съвсем до края на ниския тунел и сега забелязах портата, през която долиташе фосфоресциращата светлина. Пропълзях към нея и нададох вик на върховно изумление пред онова, що лежеше отвъд — вместо нови и по-светли зали зърнах само безгранична пустота, изпълнена с равномерно сияние, каквото човек може да си представи, ако погледне надолу от Еверест към огрените от слънце мъгли. Зад мен коридорът беше тъй тесен, че не можех да се изправя в него, пред мен се простираше безпределно лъчезарно подземие.

От тунела към бездната се спускаше стръмно стълбище — множество малки стъпала, напомнящи онези от мрачните тунели, по които бях минал — но само след няколко метра светещите изпарения закриваха всичко. Край лявата стена на коридора беше отметната масивна, невероятно дебела бронзова врата, украсена с фантастични барелефи, която можеше със затварянето си да раздели този лъчист вътрешен свят от скалните проходи и зали. Гледах каменните стъпала и не намирах смелост да продължа по тях. Докоснах отворената медна врата, но не успях да я помръдна. Тогава се проснах по очи на каменния под и през пламналия ми ум се занизаха невероятни размисли, които дори мъртвешкото изтощение не можеше да пропъди.

Както лежах със затворени очи, отдаден на разсъждения, започнах да си припомням с нов и страховит смисъл много неща, зърнати мимолетно по стенописите — изображения на безименния град в разцвета на славата, растителността из долината край него и далечните земи, към които пътували неговите търговци. Озадачаваше ме всеобщата и очебийна употреба на алегоричните влечуги и почвах да се питам защо е трябвало да се спазва тъй строго дори в най-важните исторически фрески. На стенописите безименният град бе показан в умалени пропорции, подходящи за влечугите. Питах се какви ли са били истинските размери на величието му и известно време размишлявах над някои странности на руините, които бях забелязал преди. С любопитство си спомних ниските сводове на първобитните храмове и подземния коридор, несъмнено изсечени в този си вид поради преклонението пред обожествяваните влечуги, макар че това е принуждавало богомолците да се провират навътре с пълзене. Навярно даже религиозните ритуали бяха извършвани пълзешком, в подражание на грозните твари. Обаче никаква теология не можеше да обясни защо хоризонталните тунели в тия страховити подземия трябва да бъдат също тъй ниски, както храмовете — а понякога и по-ниски, след като не можех да се изправя на колене. Мислейки за пълзящите създания, чиито отвратителни мумифицирани останки лежаха толкова близо до мен, аз усетих тръпките на нов страх. Странно нещо са неволните хрумвания и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че ако не броя злочестия първобитен човек, чиято гибел изобразяваше последната фреска, аз съм единственото човешко същество сред безбройните реликви и символи на прастария живот.