Читать «Кошмарът в Дънуич» онлайн - страница 34

В следващия момент дневната светлина се измени дотолкова, че събралите се хора с изумление се втренчиха в хоризонта. Пурпурният мрак, който можеше да бъде породен единствено от неизвестно спектрално смесване в небесната синева, се сгъстяваше все повече и повече и надвисваше над треперещите хълмове. Отново проблясна мълния — този път по-ярка от предишната — и на всички им се стори, че около каменния олтар, там, на хребета, се е появила някаква замъгленост. Нито един от тях обаче не посмя да надзърне в далекогледа; козодоите продължаваха дяволските си песни, а хората от Дънуич усещаха съприкосновението с необяснимата заплаха, надвиснала във въздуха.

Точно тогава се появиха онези дълбоки, хрипливи, дрезгави звуци, които никога нямаше да напуснат паметта на онези, които ги бяха чули. Те не бяха родени в човешко гърло, защото човешкото гърло не е в състояние да породи подобно акустично извращение. По-скоро можеше да се помисли, че техният произход се корени някъде из дълбините на преизподнята, ако съвършено очевидният им източник не беше камъкът с форма на олтар на хребета на хълма. Би било неточно да ги наречем звуци — до такава степен техният страшен, свръхнисък, басов тембър говореше директно на смътното вместилище на подсъзнанието и ужаса, неизмеримо по-чувствително от ухото, но въпреки всичко по форма те представляваха неясни, смътни, полуартикулирани думи. Бяха гръмки — толкова гръмки като подземния грохот изотдолу и трясъка в небето, който по странен начин повтаряха — и все пак не ги издаваше никакво видимо същество. А понеже въображението може винаги да подскаже вероятния източник в света на невидимите същества, треперещите хора от групичката се притиснаха силно един към друг и замряха, сякаш в очакване на страхотен удар.

— Йигнаиих… йигнаиих… тхфлтхкх’нгха… Йог-Содот… — хриптеше чудовищният глас от космоса. — ’ЙЪтхнк… x’exue… н’гркдл’лх…

В този момент звуците заглъхнаха и Хенри Уилър посегна към далекогледа, но видя само три силуета на върха; дребните фигурки яростно махаха с ръце, правейки странни жестове, докато пеенето им достигаше своята кулминация. От какви ли бездънни черни кладенци на архаичния ужас, от какви ли неизмерими дълбини на извън-космическото съзнание или мрачна, забулена в мистика наследственост, идваха тези неясни, стържещи и полуартикулирани хрипове? Сега те станаха по-отчетливи и ясно различими в своята неистова, кошмарна и всепоглъщаща ярост.

— нгх’ааааа-ааа… нгх’ааа… ПОМОЩ! ПОМОЩ! — Т-т-т-т… ТАТКО! ТАТКО! ЙОГ-СОДОТ!

Това беше всичко. Мъртвешки бледите лица на кореняците продължаваха да се взират в посоката, откъдето идваха тези звуци, а ушите им отчаяно се вслушваха в тези несъмнено произнесени на английски думи, които се изливаха гъсто и гръмоподобно от шокиращата пустота над ужасния олтар, но повече на никого не бе съдено да ги чуе. Вместо тях се разнесе такъв взрив, който сякаш разтърси цялата планина; оглушаващ, апокалиптичен грохот, чийто източник можеше да бъде както земята, така и небето. Единичен проблясък на мълния се стовари върху каменния олтар от пурпурното небе, и гигантска невидима вълна с невероятна сила и неописуемо зловоние се понесе от хребета на хълма във всички посоки; дървета, треви и храсти бяха пометени и изкоренени със смразяваща ярост, а уплашените хора в подножието на хълма, полузадушени от невероятната смрад, с труд се удържаха на краката си. В далечината залаяха кучета, зелената трева и листата на дърветата увяхнаха за секунди, придобивайки болезнен сиво-жълт оттенък, а по полята и горичките се изсипаха като кошмарен дъжд мъртвите телца на хиляди козодои.