Читать «Дядо Горио» онлайн - страница 7

Старата госпожица Мишоно носеше над уморените си очи мръсен парцал от зелена мръсна тафта на железен тел, който можеше да изплаши дори ангела на милосърдието. Нейният шал с изтънели и плачещи ресни обгръщаше сякаш някакъв скелет, дотолкова кокалести бяха формите, които той скриваше. Коя киселина беше оголила това създание от женските му форми? Тя сигурно някога е била хубава и добре сложена — от какво беше станала такава, от порока, мъката или алчността? Дали бе твърде много обичала? Дали не е била сводница или просто куртизанка? Дали сега не изкупваше триумфите на буйни младини, прекарани в безброй наслаждения, със старост, от която бягаха минувачите? От празния й поглед побиваха тръпки, нейното похабено лице внушаваше страх. Гласът й беше тънък като на щурец, който църка в храсталака при наближаването на зимата. Тя казваше, че се е грижила за някакъв стар господин, който страдал от катар в пикочния мехур и бил изоставен от децата си, които мислели, че няма пари. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена рента, която наследниците редовно оспорвали, като прибягвали и до клевети. Макар че буйността на страстите бе опустошила лицето й, все пак по него още се намираха следи от белота и изящество, които позволяваха да се предположи, че и тялото е запазило някакви останки от хубост.

Господин Поаре беше нещо като автомат. Като го виждаха да се простира като сива сянка край някоя алея от Ботаническата градина, със стар смачкан каскет на главата, с бастун с пожълтяла дръжка от слонова кост, който едва държеше в ръцете си, облечен в редингот, чиито изтъркани поли зле покриваха почти празните му панталони и нозете, обути в сини чорапи, които трепереха като у пиян човек, с бяла мръсна жилетка, с нагръдник от груб сбръчкан муселин, който не отговаряше напълно на връзката му, вързана около неговата набръчкана като на пуяк шия — мнозина се питаха дали тази китайска сянка не принадлежеше на смелата раса на синовете на Яфет, които пъплят по Италианския булевард? Какъв труд го бе сбръчкал така? Каква страст бе почернила дебелото му лице, което, карикатурно нарисувано, би изглеждало невероятно? Какво ли е бил преди? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отделението, където палачите изпращат своите сметкоразписки за разноските, сметките за доставяне на черни покривала за отцеубийците, за трици за кошовете под гилотината, за върви за ножовете. Може да е бил бирник пред вратата на някоя кланица или пък санитарен помощник-надзирател. С една дума, тоя човек беше сякаш едно от магаретата на нашата голяма обществена мелница, един от ония парижки ратоновци, които дори не познават своите бертрановци, някаква ос, на която са се въртели човешките нещастия или мръсотии, с други думи — един от ония хора, за които казваме, като ги видим: „И без такива не може!“ Изтънченият Париж не познава тия избледнели от душевни или телесни страдания лица. Но Париж е истински океан. Хвърлете в него лот, пак няма да измерите никога дълбочината му. Обходете го, опишете го: колкото и грижливо да го обикаляте и да го описвате, колкото многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще се намерят в него някое девствено кътче, някоя непозната пещера, цветя, бисери, чудовища, нещо нечуто, пропуснато от книжовните водолази. „Дом Воке“ е едно от тези любопитни чудовища.