Читать «Степния вълк» онлайн

Предговор на издателя

Тази книга съдържа записките, останали ни от човека, когото назовахме с прозвището Степния вълк, което сам той много пъти изричаше. Въпросът, дали неговият ръкопис се нуждае от встъпителни слова, остава открит; във всеки случай аз изпитвам потребност да добавя към страниците на Степния вълк няколко нови, в които се опитвам да отразя спомените си за него. Зная само малко, особено миналото и произходът на този човек останаха неизвестни за мене. Но от личността му съм съхранил силно и, както въпреки всичко следва да кажа, приятно впечатление.

Степния вълк, мъж, който наближаваше петдесетте, преди няколко години се появи един ден в дома на моята леля, търсейки мебелирана стая. Той нае мансардата и малката спалня горе до нея, след няколко дни дойде отново с два куфара и голям сандък, пълен с книги, и квартирува при нас девет-десет месеца. Живееше много тихо и усамотено и ако съседството на нашите спални не бе довело до няколко случайни срещи на стълбището и коридора, ние навярно изобщо не бихме се запознали, защото този човек беше необщителен, затворен до крайна степен, нещо, което дотогава не бях наблюдавал у никого, той наистина, както понякога се наричаше, беше Степен вълк, чуждо, диво, но и плахо, дори много плахо същество от друг, различен от моя свят. И все пак едва от записките му, останали тук, узнах в каква дълбока самотност се бе вживял той, по склонност и съдба, и колко съзнателно бе приел това уединение за своя участ; но още отпреди, чрез някои бегли срещи и разговори, го бях поопознал и намирам, че образът, откроил се от неговите записки, в общи линии съвпада с образа, разбира се, по-смътен и непълен, възникнал от личното ни запознанство.

Случайно присъствах, когато Степния вълк за пръв път влезе в нашата къща и си нае жилище при леля ми. Той дойде около обяд, чиниите още стояха на масата, аз имах още половин час свободно време до тръгването ми за кантората. Не съм забравил странното и много противоречиво впечатление, което ми направи той при първата ни среща. Влезе през стъклената врата, като преди това бе дръпнал звънеца, в полутъмния коридор, и леля го попита какво желае. Той обаче — Степния вълк — бе вдигнал нагоре ниско остриганата си глава и сякаш душеше, поемаше дъх с потръпващи ноздри и още не отговорил и непредставил се, каза: „О, тук мирише на хубаво!“. При това се усмихна, моята добра леля също му отвърна с усмивка, аз приех тези поздравителни думи по-скоро като смешни и изпитах към него неприятно чувство.

— Ах, да — каза той, — идвам заради стаята, която давате под наем.

Едва след като тримата се изкачихме по стълбата за таванския етаж, можах да разгледам мъжа по-добре. Той не беше много висок, но вървеше и държеше главата си, както правят едрите хора; носеше удобно модерно зимно палто и бе изобщо прилично, но небрежно облечен, гладко избръснат и със съвсем къса коса, която, тук-там леко посивяла, сребрееше. Отначало походката му никак не ми хареса, в нея имаше нещо мъчително и колебливо, което не прилягаше на острия груб профил, а и на тона и живостта на речта му. Едва по-късно забелязах и узнах, че той боледуваше и му бе трудно да върви. С една своеобразна усмивка, която тогава също ми беше неприятна, той наблюдаваше стъпалата, стените и прозорците, старите високи шкафове покрай стълбището; всичко това, изглежда, му допадаше и едновременно му се струваше някак смешно. Изобщо той целият правеше впечатление на човек, идващ при нас от чужд свят, може би от презморски страни, и затова намираше всичко тук, макар и хубаво, малко комично. Беше вежлив, дори приветлив, не бих могъл да се изразя другояче; незабавно и без възражения одобри дома, стаята, наема и цената на закуската, при все това около този човек се носеше някаква чужда и както ми се стори, недобра или враждебна атмосфера. Той нае стаята и малката спалня до нея, осведоми се за отоплението, водата, обслужването и реда в къщата, изслуша обясненията внимателно и приветливо, съгласи се напълно с тях и веднага предложи предплата за наема, но през цялото време изглеждаше, че не всичко го задоволява, сам се намира смешен в действията си и не ги взема сериозно, сякаш за него бе странно и ново да наема стая и да говори немски с хората, докато всъщност и в душата си би се занимавал със съвсем други неща. Приблизително такова беше впечатлението ми и едва ли би било по-добро, ако не бе кръстосано и поправено от различни малки черти. Преди всичко още от самото начало ми хареса лицето на мъжа; въпреки оня израз на странност, то беше навярно малко своеобразно и тъжно, но будно, много замислено, уморено и одухотворено. И към това се прибавяше, за да ме настрои по-примирително, естеството на неговата вежливост и приветливост, макар да личеше, че му струват известно усилие, в тях нямаше никакво високомерие, напротив, таяха нещо почти трогателно, някак умоляващо, което си обясних едва по-късно, ала то веднага ме бе привлякло.