Читать «Случаят Бенковски» онлайн - страница 2

— Сядай, че да си поговорим — побутна беят към него ниско столче. — Аз съм Мурад бей. Чувал ли си за мен?

— Да. — Очите на бунтовника бързо обшариха стаята. Нямаше накъде да бяга — и вратата, и прозорецът водеха право към стражата, а единственото оръжие наоколо беше в ръцете на бея.

— Тогава знаеш, че държа на думата си. Чуй я сега: ако си поговорим като хора, без да се опитваш да бягаш, ще те пусна, когато свършим. Ще те пусна свободен, ако ще пашата да ме обеси за това. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна изненадано другият.

— Да почваме тогава. — Мурад бей остави ятагана настрани. — Сядай де! Аз си казах името, твой ред e. Как те викат?

Перчемлията седна и подпря глава с ръце.

— Георги. Георги… Бенковски.

— Как попадна в реката?… Бягал ли си от някого? От аскера, дето разори разбунените села? Сам ли беше?… Както ме гледаш, май не. Не се безпокой, няма да искам да си предадеш хората. Сигурно и те са скочили с теб в реката, и са се удавили — дотук доплава само ти.

— Защо ме разпитваш? Какво искаш?

— Да разбера защо се бунтувате. Защо не се опитате да си вземете своето без кръв и оръжие.

Лицето на перчемлията се изкриви в гримаса.

— Точно ти ли ме питаш за това? Все едно не знаеш, че страдаме всеки ден от вас? Че не можем да издумаме дума срещу султана? Че който се опита да си пази своето, пада от ятаган? Че вие, турците, ни имате за животни? Че… Бенковски се задави и повърна на пода локва вода.

Мурад бей се направи, че нищо не е станало.

— Че ако си имате собствена държава, ще можете ли да издумате нещо срещу нея и срещу вашия султан? Коя държава оставя нещата яваш-яваш?

— Ние с нашата държава ще сме съгласни, с вашата не сме!

— Че какво повече ще ви даде вашата държава?

— Свобода ще ни даде! Ще сме равни, и всеки ще бъде съден според каквото е сторил!

Мурад бей се усмихна.

— Че кому е отказано да приеме исляма? Направете го, и веднага ставате равни с турците по всичко. Много от вас го сториха, и не се бунят, доволни са. А вие? Сами не щете доброто, пък сте тръгнали да се биете за него. Защо така?

Бенковски настръхна.

— Аз вярата си не давам! И никой християнин няма да я даде! Не я продаваме срещу сребърници!

— Че какво значение има вярата, ефенди, ако децата ти са гладни и голи? Питат ли те от коя вяра си, или искат да ги нахраниш? Какво ще им отговориш — „Ще стоите гладни, защото аз не си сменям вярата, ще живеете като скотове, и всяка измет ще ви тъпче, няма да идете да учите в Стамбул, ще мизерувате докле сте живи.“ Туй ли ще им речеш?

Въстаникът се поукроти. Продължи да пронизва Мурада с поглед, но не отговори.

— А на всичкото отгоре ги пращате на сеч с тая ваша буна! Разбирам — вашият господ така ви повелява, на смърт да отидете, но вярата да не предадете. То и нашият Аллах така е рекъл, ама кой разумен човек ще го стори? Млад си, Бенковски ефенди, затова си горд и буен, така и трябва. Ала иде ти време да погледнеш с очите на разума, а не на сърцето. Не разбираш ли, че друг е начинът да вземете в ръцете си власт и да струвате добро за своя род? Зная, че ти е трудно да приемеш нещата, и не те насилвам. Помисли, и реши сам.