Читать «Трудна задача» онлайн

Гордън Диксън

Трудна задача

Кари Хармън беше млад човек, на когото не липсваха способности. Достатъчно интелигентен, той се издигна като адвокат в лоуланското общество, а такова нещо не се постига лесно на Венера. Беше проявил и прозорливост, за да укрепи положението си, като се ожени за дъщерята на един от най-големите износители на наркотици. Въпреки това от научна гледна точка той си оставаше лаик, а на лаиците, понеже са невежи, никога не бива да се позволява да си играят със сложни технически устройства, защото това със сигурност води до бели, така както ако едно дете си играе с кибрит.

Съпругата му беше решителна жена и сигурно понякога щеше да се справя с нея трудно, ако тя не проявяваше глупостта да го обича. Но понеже той изобщо не я обичаше, беше му както лесно, така и удобно да слага край на всякакви разправии, като изчезне за няколко дни, докато страхът й, че може да го изгуби завинаги, не я принудеше да отстъпи както си му е редът. Всеки път, когато изчезнеше, Кари се постараваше да се скрие на ново и тайно място, където нито прецедентите от последните години, нито навиците му, които тя познаваше, можеха да й помогнат да го открие. Всъщност доставяше му удоволствие да мисли за нови и необикновени убежища. Търсенето им се превърна за него в любимо занимание.

Ето защо в този сив зимен следобед настроението му беше приповдигнато. Спусна се (без предварително да предупреди) до метеорологичната станция на Бърк Макинтайър високо в Самотните планини — накъсана верига от пустинни брегове край венерианското Северно море. Стигна до купола, като превари виелицата само с няколко минути, и сега, скрил от бурята малкия двуместен самолет и утолил глада си с най-хубавото от запасите на домакина, Кари седеше и се наслаждаваше на приятната обстановка, заслушан в ледения вятър, движещ се със скорост двеста и четирийсет километра в час, който напразно блъскаше отвън в свода над главата му.

— Още десет минути и щях да закъсам — каза той на Бърк.

— Да закъсаш ли? — изсумтя Бърк. Той беше огромен рус мъж с едри черти на лицето, който изпитваше незлобливо презрение към цялото човечество с изключение на избраното съсловие от метеоролози. — Вие, хората от равнината, сте прекалено свикнали с райската градина там. Още десет минути и можеше да бъдеш запокитен върху един от близките върхове, и чак напролет спасителната група щеше да събере костите ти.

Кари се засмя — не му се вярваше.

— Опитай, щом не ми вярваш и си чак дотам глупав, та не го проумяваш — рече Бърк. — На мене и косъм няма да ми падне от главата. Можеш още сега да си вземеш въшката и да излетиш.

— Малко ме познаваш — каза Кари. — Предпочитам удобството. Пък и що за отношение към един гост, ако го изхвърлиш навън в бурята в мига, когато е пристигнал?

— Хубав гост, няма що! — измърмори Бърк. — Ръкувах се с тебе след абсолвентските изпити, шест години изобщо не ми се обади, а сега чукаш на вратата ми тук, на края на света.

— Не бях предвидил идването си — каза Кари. — Това е основно правило в живота ми. Не бива да се предвижда нищо, Бърк. Иначе човек може да умре от скука.