Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 81

Едно дете пита майка си: „Кой съм аз?“ — „Ти си мой син“, отговаря майката. На същия въпрос различни лица ще дадат различни отговори: „Ти си мой внук“, ще каже дядото, „мой брат“, ще каже братът, „пешеходец“, „велосипедист“, ще каже регулировчикът, „моят приятел“, ще каже приятелят… Изследването на множествата, в които детето участвува, е за него едно възбудително приключение. То открива, че е син, внук, брат, приятел, пешеходец, велосипедист, читател, ученик, футболист: т.е. открива своите многостранни връзки със света. Основната дейност, която то извършва, е от логически характер. Емоцията в нея представлява едно подсилване.

Познавам учители, които измислят и помагат на децата да измислят прекрасни истории, маневрирайки с „логически блокове“, структурирани материали за аритметиката, жетони за прилагане метода на множествата, олицетворявайки ги, приписвайки им фантастични роли. Това не е друг начин да се прилага методът на множествата в противоположност на оперативно-ръчния начин, изискван в първите класове на училищата. Това е все същият начин, но обогатен със смисъл. По този начин се намира приложение не само на способността на детето да „разбира с ръцете“, но и на умението, също така ценно, да „разбира с фантазията“.

Всъщност историята за синия триъгълник, който търси къщата си между червените квадрати, жълтите триъгълници, зелените окръжности и прочее, е също като историята за грозното пате, но пресъздадена наново, съчинена и преживяна с повече вълнение, отколкото индивидуалната обагреност може да даде.

По-трудна умствена дейност е тази, която довежда до разбирането, че „a плюс b е равно на b плюс a“. Не всички деца достигат до това преди шестата си година.

Директорът на началното училище Джакомо Сантуци от Перуджа пита редовно учениците си от първи клас: „Имаш ли брат? — Да. — А твоят брат има ли си брат? — Не!“ — е чудесният и решителен отговор девет пъти срещу десет. Възможно е на тези деца да не са разказвали достатъчно вълшебни истории, в които пръчицата на феята или едно заклинание на вълшебника може да произведе със същата леснота определени действия и обратни действия: да превърне човека в плъх и плъха обратно в човек. Подобни истории могат да помогнат чудесно (и да сложим едно „между другото“, за да влезем в противоречие) на съзнанието да си изработи средство за обратимост.

Ето историята за един човечец, попаднал в града кой знае откъде. Трябвало да вземе, за да стигне до катедралата, най-напред трамвай номер три, а после номер едно. Въобразява си, че ще икономиса един билет, като вземе трамвай номер четири (три плюс едно). Тази история би могла да помогне на децата да различават правилното събиране от невъзможното. Преди всичко това естествено ще ги забавлява.

Лаура Конти разказва във „Вестник на родителите“, че от дете е култивирала следната измислица: „В една малка градина има голяма вила, в голямата вила има малка стая, в малката стая има голяма градина…“ Тази игра с връзката между „голям“ и „малък“ представлява първо овладяване на относителността. Мисля, че ще бъде много полезно да се измислят подобни истории, в които взаимодействията „малък-голям“, „висок-нисък“, „слаб-дебел“ и прочее да бъдат действуващи лица.