Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 75

В играта с пластилин, глина и други пластични материали детето има един-единствен антагонист: материала, с който работи. В разказа то може да размножи антагонистите, да прави с думите това, което с пластилина не би успяло да направи.

Около пластилина виждаме да се открояват и други внушения на опита на детето и на героите от неговия свят за тези на неговия мит. Такива елементи се явяват комбинирани в двойки според „мисленето по двойки“, посочено от Валон (и също според нашия принцип за „фантазийния бином“). Пластилинът се противопоставя на „акито“, изразявайки го според аналогии за казуалност, които сигурно са открити и експериментирани от детето в играта: форма, цвят и пр. Кой знае колко пъти детето с пластилина е фабрикувало „аки“? Каубоят е веднага противопоставен и свързан с индианеца, с попа и дявола.

Истина е, че дяволът не се явява веднага в историята, а с едно многозначително закъснение. Бихме казали, че детето, мислейки едновременно за него и за свещеника или веднага след като е помислило за свещеника, е решило да го държи настрана, за да конструира финалния ефект… Всъщност то може наистина още отначало да се е отказало от него, за да събере в историята присъствия, по-малко заплашителни от онези на каубоя и индианеца… Страхът е разделил двойката „поп-дявол“ още в нейния зародиш… По-късно детето е трябвало да разчисти сметките си с вдъхващия му страх образ и тогава е намерило начин да въведе дявола в историята с цел да го укроти и подиграе.

Но не може даже да се изключи — да не губим от погледа си „словесния подбор“ — богинята на „индианеца“ да е подтикнала решително появата на образа на „дявола“ чрез внушението на двойката.

Самият дявол, както се вижда, се раздвоява на „добър дявол“ и „лош дявол“. Успоредно с това се раздвоява на равнището на изразяване също и „акито“, наречено така първия път, а втория — „лайно“, в едно кресчендо от детинското наименование до наименованието от възрастните, което е по-рисковано. То свидетелствува за растящата сигурност, с която въображението манипулира своята история. Тя расте заедно със свободния израз на доверието на детето към себе си.

При това особено дете впрочем не е изключено „кресчендото“ да има нещо общо с определено негово предразположение към музиката, белези, които биха могли да се проследят било в подбора на думите, било в структурирането на историята.

Забележете честата употреба на буквата „п“ (или даже… п — главно): Пиерино, „понго“ (пластилин), „пасса“ (преминава), „прете“ (поп, свещеник). Защо това е така предопределено? Дали не е думата „папа“ (татко), която всеки път се натрапва и отхвърля? Това нещо си има сигурно значението. По възможно е също ухото да настоява за тази алитерация, както при най-простата музикална тема: впрочем може да е именно буквата „п“, която кара „попа“ да „мине“ (пасса) пръв. Изобщо най-напред звукът, а после лицето, както се случва много пъти в поетичната дейност: пак прочетете… ще ме видите повлечен от множеството „п“.