Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 64

Често, докато си играе, детето разговаря само със себе си: разказва си съдържанието на играта, ободрява играчките или, обратното — изоставя ги, заслушано в отгласа на някоя дума или внезапен спомен.

Като оставим настрана някои сполучливи наблюдения на Франческо де Бартоломеис над „колективния монолог“ при децата, които играят вкупом в една детска градина — вкупом, а не заедно, тъй като всяко дете играе самостоятелно, без да води „диалог“ с другите деца, и всяко „монологизира“ на висок глас, — като изключим тези наблюдения, не ми е известно някой друг да е проучвал „монолога“ при играещото дете, както би трябвало и както заслужава. Мисля, че едно такова проучване би ни разказало доста много неща относно отношението на детето към играчката, неща, които ние все още не знаем и които могат да се окажат от съществено значение за „граматиката на фантазията“. Уверен съм, че поради нашето невнимание към подобни въпроси стотици интересни находки си остават безвъзвратно загубени за нас.

Колко думи в час произнася детето, което с дървени кубчета си играе „на постройки“? И какви точно са тези думи? Колко от тях се отнасят до плана, стратегията и тактиката на играта и колко нямат към нея пряко отношение? Кои точно кубчета внезапно се превръщат в действуващи лица, получават имена, започват да действуват самостоятелно, придобиват поведение на приключенски игри? Какви асоциации на идеи възникват у детето по време на играта? След като внимателно сме го понаблюдавали, какво тълкуване бихме могли да дадем на движенията му, на измислената от него символика или просто на подредбата на кубчетата? Знаем само, и то защото търпеливи учени са го установили по опитен път: момченцата се стремят да строят на височина, момиченцата се стремят да създават затворени пространства, утвърждавайки съответствие между структурите на въображението и на физиологията, което е поразително и невероятно за нас, профаните. Това спрямо всичко, което знаем, представлява твърде малко нещо.

Да измисляме истории с играчки е нещо естествено: щом си се хванал на игра с децата, то се получава от само себе си. Историята не е нищо друго освен продължение, преображение на играчката, нейното празнично ликуване. Знаят го всички родители, които намират време да поиграят с децата на кукли, на кубчета, на автомобилчета. Дейност, която би трябвало по някакъв начин да бъде въведена като задължителна и, разбира се, възможна.

Възрастният при играта си с детето притежава спрямо него това предимство, че разполага с много по-широк опит, което ще рече, че може да отиде по-далече с въображението си. Именно затова децата така много обичат да имат за свои другари в игрите родителите си. Например, ако заедно играят с кубчета на „постройки“, възрастният ще знае как да помогне, защото по-добре пресмята пропорциите и равновесието, притежава по-богат репертоар от форми, на които може да се подражава, и така нататък. Играта се обогатява, придобива органичност и по-голяма продължителност, пред нея се разтварят нови хоризонти.