Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 55

28. Просто да ядем и „да играем на ядене“

„Мисловната дейност — пише Л. С. Виготски в своя труд «Мислене и реч» (вж. «Избранные психологические исследования», М., 1956) — започва със словесния и «жестов» диалог между бебето и родителите му. Самостоятелното мислене започва тогава, когато детето за пръв път успее «да погълне» тези родителски разговори и да ги «смели» вътре в себе си.“

В началото на тези кратки наблюдения върху „домашната фантастика“, която получава първоначалния си тласък от майчината реч, аз избрах като уводно мото този цитат, след като бях отбутнал настрана много други изказвания на същата тема. Защо именно него? Защото ми се струва, че Виготски е казал просто и ясно това, което други казват и пишат с толкова големи усилия, че накрая никой не може да ги разбира.

Диалогът, за който говори съветският психолог, е преди всичко монолог на майката или на бащата, състоящ се от ласкави окуражителни звуци, усмивки, от тези дребни събития, които малко по малко подтикват разпознаването на родителите, изненадата, глобалния отговор с подритването, гукането като реч преди езика.

Особено майките не се уморяват да говорят на бебето, и то още от първите седмици на живота му. Те като че ли се стараят да го държат повито в облак от нежни и топли думи. И при това майките го правят така спонтанно, като че ли са чели това, което Мария Монтесори казва за „поглъщащия ум“ на бебето, което именно чрез такова „поглъщане“ интериоризира езика и всякакви други сигнали от външния свят.

— Не разбира, но е доволно: значи все нещо става в главичката му — възразява на детската лекарка, която й изглежда премного рационалистка, една майка, свикнала да води с бебето в люлката съвсем „възрастни“ разговори. — Каквото и да казвате, докторке, то ме слуша!

— Не те слуша, а просто те гледа, доволно е че си до него, че се занимаваш с него…

— Не, не, все нещичко разбира, нещо в главичката му работи — остава на своето си майката.

Да се свърже гласът с лицето, та това е също труд, плод на някаква, макар и елементарна умствена дейност. Тъй че майката, която разговаря с още неразбиращото бебе, така или иначе извършва нещо полезно — не само защото със своето присъствие му осигурява усещането за безопасност и топлинка, но и затова, че доставя храна за неговата „нужда от стимули“.

Често пъти изобретателната и поетична майчина реч превръща обичайния ритуал на къпането, преповиването, папкането в игра между двама: всяко свое движение майката съпровожда с неизчерпаеми нови фантастични хрумвания, скоропоговорки, дори стихчета.

— Сигурна съм, че когато му надявам обущенцата на ръчичките вместо на крачетата, на него му е много смешно.

Едно шестмесечно бебе много се забавлявало, когато майка му вместо да насочи лъжичката към устата му, я насочвала към собственото си ухо, като че ли искала него да нахрани. Бебето развеселено трепкало и настоявало шегата да се повтори.

Някои от тези игри са вече станали традиция. Например много разпространен е обичаят, когато бебето „папка“, то да бъде уговаряно да изяде още една лъжичка „за лелка“, „за бабка“ и т.н. Обичаят не е чак толкова разумен и аз мисля, че добре съм го подчертал в стихчето, което следва: