Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 47

„Играта се състои в това, че колективно трябва да се измисли и онагледи някакъв разказ. Подтик към разказа може да бъде даден от специална колода карти, които «водещият» е приготвил, като върху петдесетина картончета е налепил най-различни образи и картинки, изрязани от вестници и списания. Разчитането на тези картинки е всеки път различно, защото всяка карта от колодата може да бъде свързана с предходната само посредством свободна асоциация на представите и въобще — посредством игра на фантазията. Водещият, седнал всред кръга от деца, предлага на едно от тях да изтегли от колодата, напосоки и без да гледа, една карта. Детето ще започне устно да я тълкува; останалите деца ще трябва внимателно да слушат, като всяко от тях се готви да поеме и продължи тълкуването. Така е положено началото на колективния разказ. Това, което първото дете разкаже, ще му послужи при изобразяване на първия откъс от разказа — с бои или чрез колаж върху бяла основа, — а и на съседа му, който ще трябва да продължи разказа, като на свой ред разтълкува следващата карта, свързвайки своята част от разказа с предходната и онагледявайки по-нататъшния развой на повествованието с рисунка или колаж, разположени в съседство с първите. Играта продължава така до последното дете, на което се пада задачата да завърши разказа. Резултатът е едно дълго пано, което са направили самите деца и по което те ще могат да преразказват своя колективен разказ, като го имат винаги пред очи.“

Когато тази игра на зрелищно претворяване бе описвана в гореспоменатата книга, тя още не беше никъде изпълнявана. Но оттогава до днес, надявам се, стотици деца вече са „разкрили картите си“ и са дали на възрастните — „водещи“, достатъчно храна за размисъл.

Това е според мен една прекрасна игра. Игра толкова хубава, че бих желал аз да съм нейният автор. Но това не е завист — добре е, че я измислиха именно Франко Пасаторе и приятелите му. Видях ги запретнали се на работа в Рим по време на един фестивал на вестник „Унита“. Те разполагат с голям брой игри, които поощряват въображението, и владеят до съвършенство техниката на водещи, изпробвана в десетки и десетки експерименти. Например те раздават на участвуващите в играта деца три с нищо несвързани помежду си предмета — джезве, празно шише и мотика — и приканват с тях да се измисли и разиграе някаква сценка. То е все едно да се измисли разказ въз основа на три думи, но така е много по-добре, защото предметите предлагат на въображението много по-здрава опора, отколкото думите. Могат да бъдат огледани, опипани, повъртени в ръка и от всичко това могат да се родят многобройни подтици за въображението. Разказът може изведнъж да бликне само при един случаен жест или звук. При това колективният характер на измислянето го оживява още повече: влизат в играта и творчески се сблъскват различен опит, спомени, различни ритми и критическата намеса на групата.

Групата „Театър — Игра — Живот“ се доверява на вещите. Често, за да накарат децата да рисуват, нейните участници раздават на всяко дете по една тайнствена кутийка, в която се намира я кълбенце памук, което мирише на бензин, я по един бонбон или нещо, което ухае на шоколад. Вдъхновението може да се промъкне така също и през носа.