Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 35

Упражнението си остава без никаква историческа стойност, защото, както се казва, историята не се пише с думичката „ако“. Освен това в разказаната история има повече нещо от Волтер, отколкото от Борхес.

Може би най-ценният, макар и непредвиден резултат от тази игра е, че се поставя в смешна светлина методът и самата претенциозна мисъл да се преподава историята на древния Рим на деца от началните класове.

19. Какво се случи после?

— А после? — питат децата, когато разказвачът млъкне.

Дори когато приказката съвсем е привършена, все ще се намери възможен начин за някакво „после“. Действуващите лица са като навити и готови да продължат действието, познаваме поведението им, знаем в какви отношения се намират помежду си. Просто самото въвеждане на нов елемент привежда в действие целия механизъм, нещо, което добре знаят всички, които са писали или измисляли устно „продължения“ на Пинокио.

Група от деца петокласници предварително се условили: „А сега нека направим крачка назад“, и въвели новия елемент на приказното действие право в корема на акулата. В същия ден, когато Пинокио се превърнал в истинско дете, Джепето неочаквано си спомнил, че по време на своето пленничество в утробата на чудовището е видял там скрито съкровище. Пинокио незабавно организирал улова на акулата, което означавало същевременно издирване на съкровището. Но той не е единственият издирвач. Зеленият рибар, станал корсар, силно ламти по съкровището, за което е научил от Котака и Лисицата, които съставят засега целия му съмнителен екипаж. След много приключения и схватки Пинокио излиза победител. Но финалът си има още и „опашка“: уловената акула е балсамирана и препарирана по всичките му там правила и ще бъде показвана на публиката срещу „вход“ от Джепето, който е вече стар, за да работи като дърводелец, но все още може да къса билетите от кочана…

Фантазийният бином, който задвижва пружината на новата история, е „Пинокио — скритото съкровище“. Ако се вгледаме добре в нея, историята фактически си е все същата: героят е възнаграден за претърпения неуспех в областта на „съкровищата“ от времето, когато е бил още дървено човече и наивно е засявал златните монети с надеждата, че от тях ще поникнат дървета със златни листа.

Съществува едно доста известно „продължение“ на „Пепеляшка“ в пародийна форма. (Дали наистина съществува? Както и да е, намирам го в главата си, а не си спомням да съм го измислял.) Пепеляшка дори след като се е омъжила за лазурния Принц, не се разделя със старите си привички на домошарка, която вечно стърчи в кухнята край огнището, не изпуска из ръце метлата, раздърпана, несресана, с омазана престилка. Няма нищо за чудене, че само след няколко седмици Принцът започнал да скучае в съседство с подобна съпруга. Къде по-забавни и привлекателни били доведениците на Пепеляшка, любителки на танца и на киното, както и на екскурзии с яхта до Балеарските острови. Самата мащеха, още младееща се и с широк кръг интереси (свири на пиано, посещава сказки, посветени на страните от Третия свят и на литературни вторници), не е за пренебрегване. От това следва и се разиграва цяла трагедия на ревността с всички перипетии от скандалната хроника на вестниците…