Читать «Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)» онлайн - страница 13

Упражнението, за което става дума, разбира се, принася и напълно реални плодове, върху това ще ни се случи да поговорим по-нататък. Но не бива да остане недооценен моментът на радостното развлечение. Особено ако си признаем, че в нашите училища главно се говори, а смях се чува много малко. Една от най-трудно изкоренимите представи е тази, че педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно. Все нещо е знаел от свой личен опит Джакомо Леопарди, щом е написал в своя „Дзибалдоне“ с дата от 1 август 1823 година следното:

„Най-хубавото и най-щастливото време от живота на човека — детството, е така хилядократно изтезавано от хилядите мъки, тревоги, трудове и страхове на възпитанието и учението, че възрастният човек дори сред своите злочестини и митарства на възрастен не би приел да се превърне отново в дете от страх да не изстрада пак това, което е страдал в детството си.“

5. „СВЕТЛИНА“ и „ОБУЩА“

Историята, която следва по-долу, е била измислена от едно дете на пет години и половина с участието на още три негови другарчета в детската градина „Диана“ в град Реджо Емилия. „Фантазийният бином“, от който тя се е появила — „светлина“ и „обуща“, — е бил подсказан от учителката (на следния ден подир обсъждането на биномния метод в нашия семинар). Но ето и самата история без по-нататъшни предговори:

„Имало едно време момченце, което все обувало татковите обуща. Веднъж, вечерта, таткото се ядосал, че детето взема обущата му, взел, че го окачил на електрическата крушка, ама после, в полунощ, то паднало и тогава таткото казал: «Какво става, да не е някой крадец?» Отишъл да види — детето лежи на земята. И цялото светело. Тогава таткото се опитал да му завърти главата — но то не угаснало, опитвал се с мачкане на края на носа му — пак не угасвало, опитал с дърпане на косата — но още не угасвало, опитал с натискане на пъпа — пак не угасвало, опитал да му изуе обущата и успял — угаснало.“ Находката при финала, намерена не от главния разказвач, но от друг малчуган, толкова допаднала на децата, че те почувствували потребността да изръкопляскат сами на себе си: тъкмо последният образ наистина по съвършен и логичен начин затварял кръга и придавал на разказаното завършеност. Но тук е имало и нещо повече.

Аз мисля, че самият Зигмунд Фройд — ако би могъл лично да присъствува, та макар и незримо, като привидение — би изпитал силно вълнение при слушането на тази история, която така лесно се поддаваше на интерпретация в духа на „едиповия комплекс“, и то още при завръзката с това дете, което посяга да нахлузи обущата на бащата. Та нали „да смъкнеш обущата на баща си“ означава да заемеш мястото му край майката. Неравна борба, осеяна с призраците на смъртта. Ето: да „окачиш“ някого не значи ли да го „обесиш“? А къде е лежало детето: „на земята“ или „в земята“? Дори да възникнеха съмнения спрямо подобно тълкуване, те биха отпаднали, ако се разчетеше, както трябва, това „угаснало“, което дава на драмата толкова трагична развръзка: „да угаснеш“ и „да умреш“ са синоними. „Угасна в прегръдката господня“, четем в некролозите, които нашите италианци разлепват по стените. Побеждава по-силният, по-зрелият за живота. Побеждава в полунощ, в часа, когато бродят духовете… И преди смъртта — мъчението: завъртял му главата, дърпал му ушите, смачкал му носа…