Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 26

После се говорело, че още същата вечер заповядал да отрежат езиците на всички придворни, които били с него в салона и които не му съобщили за злощастния случай.

Докато Джелсомино продължавал да пее, публиката панически бягала към изходите. Когато паднали и последната редица ложи, и целият балкон, в залата останали само Джелсомино и Домисол. Първият продължавал да пее със затворени очи, забравил, че е в театър, и отдал се напълно на удоволствието от пеенето, а Домисол, напротив, с широко отворени очи си скубел косите и крещял:

— Какво стана с театъра ми! Разорен съм! Разорен съм!

На площада пред операта публиката този път ентусиазирано викала:

— Браво! Браво!

Този път обаче хората викали по такъв начин, че телохранителите на Джакомоне се спогледали и един от тях казал:

— Дали не му викат браво, защото пее добре, а не защото пее лошо?

Джелсомино завършил с такъв финал, че раздвижил дори купчината развалини от сградата, откъдето се вдигнал огромен облак прах. Едва тогава той разбрал какво е направил. Тогава видял и Домисол, който заплашително размахвал диригентската палка, като се опитвал да го достигне, газейки планина от развалини.

„Кариерата ми като певец е свършена — помислил си Джелсомино и изпаднал в пълно отчаяние. — Да се опитам поне да спася кожата си.“

Той се измъкнал през една дупка на стената, излязъл на площада и прикривайки лицето си, се смесил с народа. След това се добрал до една безлюдна улица и хукнал като луд. Домисол, който не го изпускал от погледа си, тичал след него и викал:

— Спри се, нещастнико! Плати ми театъра!

Джелсомино свил в една тясна уличка, вмъкнал се в първия срещнат вход, изкачил се по стълбите до тавана, блъснал вратата и… ето го в ателието на Бананито в същия миг, в който Дзопино влизал през прозореца.

Ако един художник си знае занаята, рисунките му тръгват самички по земята

Бананито останал с отворена уста, като слушал Джелсомино и Дзопино да си разказват премеждията. Той продължавал да държи в ръка ножа, но вече дори не си спомнял защо го бил взел.

— Какво искахте да правите? — попитал го Дзопино с известно подозрение.

— Та това се питам и аз! — отговорил му Бананито. Достатъчно било обаче да се огледа наоколо, за да изпадне отново в най-черно отчаяние: картините му продължавали да стоят по местата си все така грозни, както в глава девета на нашия разказ.

— Както виждам, вие сте художник! — казал почтително Джелсомино, който дотогава нямал достатъчно време да открие това.

— Мислех се за такъв! — казал тъжно Бананито. — Мислех си, че съм художник. Но, изглежда, най-добре ще е да сменя професията си. И ще избера такава, при която цветовете ще имат най-малко значение. Ще стана например гробар и тогава ще работя само с черния цвят.

— Да, но в гробищата има и цветя! — забелязал Джелсомино. — На тази земя няма нищо, което да е само черно.

— Въглищата! — казал Дзопино.

— Но когато са запалени, те излъчват червена, бяла, синя светлина!