Читать «Спомен на четирдесетгодишната ми писателска деятелност» онлайн - страница 3

Беше рано още и брат Пеню стоеше в душната си стаичка и до него на възглавницата имаше турен един топъл симид.

— А бе, даскале — започна баща ми, — нашият хлапак казва, че искаш да го снемеш в по-долния клас да учи пак и занапред склонение ли казвате, какво го казвате; той казва, че шест години все склонение учил и го знаел вече.

— Може… ама да го знае, както трябва и както се пада, сумнявам се — каза даскал Пеню.

Баща ми ме погледна и каза:

— Ти какво ще речеш?

— Колкото за склонение по граматиката, аз се не сумнявам, че го зная — рекох аз самоуверено.

— Пеца, ама не се хвали, ти нали знаеш, че „господ похвалника не го търпи“ — ми каза даскал Пеню.

— Не се хваля аз, ама казвам, че склонение уча стана от пет години повече, и мисля, че съм го научил; защото не срещам в книгите някоя дума, която да не зная каква част слова е, как се скланя или спряга — отговорих аз малко по-свенливо.

— Добре я, можем да видим, „тука баба, тука трап“ — и се позамисли, после ме попита: — Думата аз коя част на слова е?

— Местоимение — отговорих.

— Ама не аз и ти, ами аз, буки, веди коя част слова са? Как ще ги склониш или спрегнеш?

Аз попремеслих на ума си и видях, че нито буки, нито веди не прилягат да се склонят или спрегнат, дойде ми на ум, че те може да са несклоняеми, и в същото време премислих пък да не бъдат и неправилни; ама нали в граматиката не помнех да съм срещал за тях нещо, не смеях да кажа какво са и за да не сбъркам, къснеех да отговоря.

— Кажи де, нали знаеш? — продума даскал Пеню.

Тая ирония съвсем ме смути и раздразни.

— Види ми се — рекох аз насилено, — че те не ще се скланят, нито спрягат, ама не съм домислил още да не бъдат от неправилните. В граматиката нищо не се поменува за това и вие нищо не сте ни казвали, та затова се двоя и не мога да кажа наздраво каква част са.

— А че туйто я, не можеш да определиш каква част са, а да не можеш нещо, ще каже да не го знаеш.

На тези думи аз кипнах още повече и казах сърдито вече:

— Питай ме от която книга щеш за нещо и виж не зная ли? Що ме питаш отвън?

— Как отвън — обади се брат Пеню, — в коя книга знаеш да няма буки, веди. Всичките книги не са ли с тия букви писани? Кажи да видим.

— Писани са, ама граматиката не разгледва отделните букви, тя разгледва думите; ти що ме питаш за буквите?

— Как, ами названието на буквите не е ли част слова? Ти искаш да те питам, което знаеш, а че не съм аз глупав като тебе да се хвалиш, че всичко знаеш; ето на, че не знаеш. Много симид ще ядеш ти още, доде научиш всичко в граматиката по склонението — прибави безпощадний учител и с тия думи той посегна, та взе отпреде си симида, отчупи половината и ми го подаваше.