Читать «Сините пеперуди» онлайн - страница 26

— Това са морски водорасли — обади се Дирак. — Те извличат от тях хлорофил…

Но Алек сякаш не го чу.

— Лос, ще ми дадете ли книгата на Син Тъмния? — обади се внезапно той.

— Не, Алек, забранено е да се изнася — каза Лос.

— Забранено е да се изнася на Вар… Но не и на далечната непозната Земя…

— И без туй ще занесете на земята прекалено много знания…

— Аз искам да им отнеса мисли, Лос! — отвърна човекът.  — Знанията може би ще се окажат ненужни… Вече никой от нас не може да каже какви знания са нужни на земните хора… Но мислите…

— Вижте! — прекъсна го Дирак.

Те повдигнаха лице към черното небе. Близо до зенита светна облаче и бързо се разрасна като прозрачна виолетова медуза. След няколко минути тя стана съвсем прозрачна, през нея бледо заблещукаха звездите. Алек погледна скрито към Лос — лицето му в този миг сякаш бе озарено от някакви чудни и непривични мисли.

— Красиво, нали? — тихо запита Алек.

— Да, наистина — отвърна Лос.

Човекът мълчаливо се усмихна.

10

Тримата стояха на брега на Ин, близо до сребристия корпус на ракетата. Поляната около тях бе синя от пеперудите, които бяха накацали по нея. Отново звучеше музика, езерото трептеше като живо, гората на Вар ликуваше. Лос слушаше чрез Дирак, лицето му бе съсредоточено и внимателно, но изразът му не подсказваше нищо. Както винаги, пеперудите се вълнуваха неудържимо, трептяха като езерото и ликуваха като гората. Само желязното лице на Дирак бе безучастно, той гледаше към ракетата.

Най-сетне музиката свърши, пеперудите затрептяха с нежните си криле, въздухът отново се изпълни със звуци — тихи и молещи. Но магнетофонът безчувствено мълчеше. Алек го подаде на Дирак и запита:

— Хареса ли ви, Лос?

— Струва ми се, че ме разбирате! — отвърна замислено президентът на Вар.

— И с право! — усмихна се човекът. — Разбрах, че понякога наистина сте тъжен, Лос… Но никога не сте нещастен…

Нищо не трепна в погледа на Лос.

— Но вие не сте щастлив, Алек! — отвърна той. — Имате и сърце, и ум… Какво повече ви е нужно?

— Аз загубих хората, Лос!…

— Но нали се връщате при тях?…

— Не зная, Лос… Струва ми се, че те ще ми бъдат съвсем чужди.

Лос помълча.

— Вие сте като Син — каза той. — Като Син Тъмния… Аз ви донесох книгата му.

Лос остана на брега. Ракетата се плъзгаше бавно по гладкото езеро, след това усили хода си меки вълни започнаха да плискат в краката му. И дойде мигът, в който тя литна и като сребърна стрела се заби в синята плът на небето. Оставаха само мигове и над тях отново щеше да се отвори величествената и страшна пустиня от звезди и мрак.

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ

Белият гущер

Повести и разкази

Съставител: Христо Стефанов

Редактори: Каталина Събева, Валентин Кържилов

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев