Читать «Когато си в лодката» онлайн - страница 25

Обърнах се — беше капитан Леонарди, в чийто отряд, макар и формално, бях зачислен. Кръглото му лице на добродушен здравеняк беше леко изпотено.

— Защо точно на булеварда! — казах аз мрачно. — Той не е никакъв самоубиец, той е просто убиец…

— Навярно тук са му изневерили нервите — отвърна капитанът — и този е третият днес…

Макар да го правеха демонстративно, много рядко се случваше някой от тях да връхлети върху уличното движение. Обикновено се хвърляха със своите пластмасови кутии на Площада на победата и особено на Площада на трите надежди, понякога направо върху двайсетметровата скулптурна група. След толкова атаки горките надежди бяха дошли до съвсем безнадеждно състояние.

— Мъж или жена? — запитах аз.

— Жена, разбира се! — отвърна Леонарди и в гласа му трепна едва сдържана ярост: — И както ми се стори, не съвсем млада. Ако тая мръсница се беше потрудила да си роди децата сама…

Той не довърши, махна с ръка и додаде:

— Върви, върви… Не заслужава да си разваляш настроението…

Жената на Леонарди беше родила двете си деца сама и приятелите му го гледаха малко нещо като звяр. И наистина си беше звяр милият Леонарди. Тъкмо тръгнах, и отново дочух гласа му:

— Да не забравиш за неделя…

Не бях забравил, макар да не ми се ходеше. Беше ме поканил на обед у тях, за да ме нагости с някаква „пица“, каквато днес никъде не поднасяли. Не знаех какво е то, все пак се надявах да не е сготвено от човешки уши. От звяр като Леонарди всичко можеше да се очаква — работа ли му беше да ми напомня за ядене тъкмо при такива обстоятелства.

По-нататък пътят ми премина почти без премеждия. Само като излязох от уличното платно, на път към аула-та ме погна тълпа от „пълзящи“’. Нямаше да ме стигнат, разбира се но в края на краищата сам се предадох. След като оставих в движение около стотина подписа по портрета си, Най-сетне успях да се вмъкна в сградата. Там вече бях в безопасност, квесторите веднага окупираха входа. Още един залп от крясъци, после херметическата врата ме откъсна, от човешката лудница.

И Тишина!… Меката тишина на деканата, най-старинната сграда в тоя град. Всичко тук е особено и неповторимо — нежната венецианска мозайка на пода, облицовката на стените от натурално дърво, орнаментираният гипсов таван. Един престар електрически асансьор скрибуца по етажите. И никакъв човек. Много отдавна тук не се мяркат студенти, професорите четат своите лекции, скрити в унилите камери за видеопластика. Само професор Богомолов прави изключение и чете лекциите си по най-древна история в аулата, тъй като всичките му студенти са петдесетина ентусиасти. За толкова малко хора, разбира се, не може да се отделя специален канал по доста слабичката по мощност дифузна станция на университета.

Без да бързам, тръгнах по чистите розови стъпала. След втория етаж те стават бели, но все тъй чисти и гладки, само малко поизтъркани след вековното употребление. Аулата е на единайсетия етаж. Влязох в залата през една от малките странични врати и хвърлих предпазлив поглед към амфитеатъра.