Читать «Историята на едно привидение» онлайн - страница 2

Ето например как те разговаряха…

Директорът седи в своя тапициран с кожа фотьойл, мълчи и разсеяно потраква с пръсти по бюрото. Между гъстите му тъмни вежди са се изрязали няколко гънчици. Именно тия гънки наблюдава с напрегнато внимание сам Никифор Седларов. По техния брой, по тяхната дълбочина, по начина, по който те се доближават и пресичат, главният референт умее да чете като по книга мислите и чувствата на своя шеф. Най-после, макар това да е излишно, Стоил Граматиков нарушава пръв мълчанието.

Директорът казваше:

— Слушай, Седларов, не ти ли се струва, че тоя Клисурски е станал напоследък някакъв такъв… (страшно опърничав?

— Съвършено вярно, другарю директор — отвръщаше като ехо главният референт. — И на мен това ми прави впечатление… Той дори вратата не затваря като хората! Така ще я хлопне, че цялото здание ще се разтърси!…

— М-да! — поклащаше глава директорът. — Трябва да поговоря с него.

— Непременно, другарю директор! — възкликваше главният референт. — Ако не му обърнете внимание, съвсем ще вирне нос!

Както сами виждате, в разговора им няма нищо особено. Подобни разговори ще намерите в десетки фейлетони, в които се описват подлизурки. Но там е работата, че Никифор Седларов не беше подлизурко. Той беше нещо друго — нещо по-сложно, по-съвършено, по-кристализирано. Така например той не беше користен. Той не се държеше по тоя начин, за да получи по-голяма служба. Той нямаше такива амбиции. Той би се уплашил, ако го назначеха например зам.-директор. Никога той не се беше опитвал да назначи в института свой роднина. Никога никому не бе ходатайствувал. Никога не бе търсил защитата или застъпничеството на своя шеф. Самият директор чувствуваше това и по своему беше благодарен на главния референт за неговото поведение. Той му имаше такова доверие, каквото би имал на своята сянка или на ехото си.

След всяка измината година Никифор Седларов все повече заприличваше на шефа си. Гласът му някак неуловимо добиваше неговите интонации, в маниерите му се промъкваха негови жестове, дори в походката му се чувствуваше нещо от солидната походка на шефа. Той хем си беше Никифор Седларов — такъв безличен и невзрачен, — хем носеше около себе си цялата атмосфера на своя началник, която, както вече казахме, се отличаваше с изключителна мощ и важност. Без да има своя светлина, главният референт все пак светеше — макар и по-бледо — с печалната светлина на луната.