Читать «Белият гущер» онлайн - страница 67

— Как си, татко? — запита с мъка Неси.

— Нищо, мойто момче.

— Как върви твоята работа?

Алекси преглътна сухо, после каза:

— Не работя вече… Пенсионирах се.

— Да, да, разбирам — кимна Неси. — Срам те е да гледаш хората в очите.

— Откъде тая мисъл? — погледна го втренчено баща му.

— Прав си да питаш! — отвърна горчиво Неси. — Тая мисъл е човешка все пак. Трудно може да се вмести в кутията на един биологичен робот.

Стана нещо неочаквано, баща му сякаш се преобрази.

— Да избиеш тая мисъл от главата си! — каза той остро. — Нямам причини да се срамувам за тебе… Защото за всичко съм виновен аз.

— Ти? — трепна Неси.

— Да, само аз. Моята глупост по-точно. Или моите болни амбиции.

И той задавено, почти нечленоразделно, като лай, му разказа за експеримента, който бе провел със самия себе си. Експеримент с радиоактивни изотопи върху своите семенни клетки. По една изобретена от самия него проста, но ефикасна система, както се изрази. С надежда да предизвика оная мутация, която вече латентно се е натрупала у човека през последните хилядолетия. И понеже не е имал право да провери системата спрямо друг жив човек, той…

Сега вече Неси едва го слушаше. Както в най-добрите бляскави времена, умът му работеше с невероятна бързина. После се чу неумолимото — щрак! — и резултатът беше готов. И когато най-сетне баща му млъкна, Неси каза:

— Слушай, татко, товариш се със съвсем ненужна вина. Това, което се случи с мен, може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.

Баща му го погледна поразен. После сякаш някаква гъста и лепкава горчивина се разля по лицето му.

— И ти ме смяташ за некадърник! — каза той. — Който дори една идиотщина не е в състояние да измисли.

— Не е така!

— И все пак разбери, че аз ти казвам истината!… Колкото и да е ужасна за мен.

— Татко, тая истина не може да поправи нещата.

— Може! — възкликна Алекси. — Аз вече съм измислил как!… И по какъв начин… Няма да те оставя в тая отвратителна лудница.

— За мен всяка лудница е тясна! — отвърна странно Неси.

Не, не можеше да се разбере с баща си, нямаше начин. Старецът се бе затворил в себе си, в своите налудничави идеи, в терзанията, от които не можеше да намери изход. Най-сетне успя да го изпрати, все така съсипан, но изпълнен с някаква вътрешна ярост. Тя се бе родила тук, в мрачните коридори на тоя дом, той вече знаеше, че никога няма да се примири с участта на сина си. Каквото и да стане, каквито и пречки да срещне по пътя си, той ще ги преодолее. Самата мисъл за борбата, която му предстоеше, изведнъж направи крачките му по-твърди и решителни.

На другия ден Неси поиска да направи заявление пред съдебния следовател. След един час го повика при себе си главният лекар. Грамадният човек, с начала на слонски прираст, любезно го покани да седне, после сам той внимателно се отпусна на стола си. Очите му бяха студени и малко втренчени. Неси отдавна бе забелязал, че някакъв подобен, втренчен поглед имат мнозина от обитателите на тоя дом. Но гласът му ба мек, тихичък, съвсем неочаквано мелодичен за тая груба грамада от месо.