Читать «Белият гущер» онлайн - страница 62

Павел Вежинов

— Ти ще седиш тука! — каза тя. — Защото си мой специален гост. Сега ще ти донеса чаша.

И изхвръкна от стаята със своята нова рокличка. Неси предпазливо се огледа. Дали нямаше тук някой скрит агент? Навярно нямаше, всички бяха почти деца. А кой знае, може би има и деца агенти и агенти жени, никога не се бе интересувал от тия работи. Момичетата и момчетата продължаваха да се кискат безгрижно, никой не го поглеждаше. И все пак го поглеждаше един. Дали не е той? Но кой?… Изведнъж това просто се смля в ума му. Кой е той? За кого става дума. Имаше и чужденци между гостите, две малки виетнамки, деликатни като най-ранните пролетни минзухарчета. Едната от тях трябваше да загине. Имаше един перуанец, много пламенен, смесваше в бурен поток славянски и испански думи, кръглите му като на птица очи светеха. И той трябваше да загине. И други трябваше да загинат, но сега все още се веселяха. Рени най-сетне пристигна с млечнобяла хартиена чашка, от тия, които ги пълнят със сладолед. Беше до половината налята с някаква течност.

— Това е ром! — каза тя. — Никога не съм пила ром. Ти пиеш ли?

— Пия — отвърна Неси. — Не много…

— Казват, че бил хубав.

— Кой е твоят приятел?

— Ще разбереш! — каза тя. — Скоро ще разбереш…

Но той разбра това едва когато започнаха да танцуват. Преди тоя танц му се струваше, че всеки може да бъде той. Танцуваха само двамата, под акомпанимента на китара, другите само ритмично им пляскаха. Неси едва повярва на очите си. Преди всичко момчето му се видя много дребно, може би по-дребно от самата Рени. Косата му бе силно къдрава и бухнала като на жена. Да, точно като на жена бе бухнала африканската му коса. Лицето му бе много мургаво, без никаква руменинка, изглеждаше интелигентно и чувствително. Много умело виеше лекото си гъвкаво тяло, всички гледаха него, а не Рени, макар че и тя бе много гъвкава. Все пак не бе гъвкава като него, тоя младеж превъзхождаше всички младежи в стаята, изобщо всички… може би…

Неси веднага разбра, че двамата се обичаха. Гледаха се със светнали очи, почти алчно, с истинско вътрешно наслаждение. Китарата звънтеше, все по-гръмко пляскаха с ръце около тях, перуанецът крещеше нещо неистово на испански. Той още не знаеше, че живее последните си минути. Но и Неси не знаеше това. Всъщност в тоя миг той нищо не знаеше. Той просто бръкна в джоба си, извади оттам финския нож в стана. Това бе последното, което ясно си спомняше. Всичко друго бе кръв, писъци, небитие.

5

Градът изтръпна от страшната новина. Тая древна страна наистина бе преживяла през своята дълга и страшна история много войни, кланета и кръв. Тя бе свикнала с кръвта. Но това, което се бе случило през тоя спокоен и мирен ден, в една обикновена младежка компания, бе не само страшно, то бе просто необяснимо. И зловещо като поличба. Защото като че ли нямаше причини и затова не можеше да има и обяснения. Анастас просто се бе нахвърлил със своя ръждясал фински нож върху непознатите хора. Бе убил трима души и тежко бе наранил неколцина. След страшна борба момчетата най-сетне бяха успели да го повалят на пода и да го вържат здраво с коланите си. Когато пристигна линейката на „Бърза помощ“, лекарите спряха стъписани на прага. Макар че през своята дълга лекарска практика бяха видели много кръв и страдания, това надминаваше всичко. Просто нямаше незасегнат човек. Но някои от тях като че ли не съзнаваха това или просто не му обръщаха внимание — бяха така покрусени от неочакваното и нечовешко нападение, точно в разгара на веселбата.