Читать «Белият гущер» онлайн - страница 15

— Жената, разбира се.

— Виж какво, Неси… Маха е умряла много отдавна, тя сега вече е прах. Тя може да бъде само мъртва и нищо повече. Това логично ли е?

— Напълно! — отвърна веднага момчето.

— Значи рисунката е красива, а не жената.

— Не вярвам! — отвърна невъзмутимо момчето. — Истинската Маха навярно е била много по-хубава.

— И защо мислиш така?

— Ами много просто — тая репродукция ли е по-хубава, или картината?

— Ами че естествно — картината.

— Ето виждате ли? Как може копието да бъде по-хубаво от оригинала.

Доцент Колев не мислеше да се предава, но това не му помогна. Докато водеше тоя естетически разговор, той дори не подозираше каква страшна врата отваря. На другия ден Неси намери майка си в нейната спалня и каза спокойно:

— Мамо, искам да видя гола жена!

Колкото и да бе свикнала с лошите изненади на сина си, Корнелия в първия миг се стресна.

— Защо?

— Ей тъй!… Любопитен съм.

— За съжаление не разполагам с голи жени — отвърна враждебно майка му.

Но Неси съвсем не умееше да долавя подобни тонове или полутонове.

— Заведи ме на баня! — каза той.

— Там не пускат деца.

— А Румен са го завели вчера. Той ми каза.

— Румен е малък… А в сравнение с него ти си истински дангалак! — вече с едва прикрита ненавист отвърна майка му.

Неси се понамръщи.

— Тогава искам да видя теб.

— Мен? — възкликна Корнелия поразена. — Та аз съм ти майка, животно такова!

— Какво, като си ми майка? Нали си жена като всички други жени?

Нещо се скъса в Корнелия — в кротката, мила, добра жена, която се отнасяше нежно, като към човек, дори с фикуса в хола. Тя грабна от масата готварския нож и го вдигна над главата си.

— Да се махаш оттук, нищожество! — изкрещя тя в някакво непонятно изстъпление. — Махай се или ще те убия!…

Но Неси я гледаше спокойно със своите ясни сини очи, видът му бе съвсем невъзмутим. Необикновеното поведение на майка му наистина го учуди, но не дотам, за да отстъпи крачка назад. И никога след това не узна всъщност колко близко е бил до смъртта. Но тя само захвърли ножа, някакво глухо ридание се откъсна от гърлото й и побягна като луда към хола.

Вечерта Алекси се върна доста късно у дома. Бяха го поканили на вечеря с някакви гости чужденци, чувствуваше се длъжен да отиде. Съблече се в тъмното и бързо се мушна дюд чаршафосаното одеяло.

— Спиш ли, Корнелия? — запита той тихичко.

— Не, будна съм — отвърна тя с някакъв неестествено твърд глас.

Алекси веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво ти е? — трепна той. — Какво е станало? Корнелия дълго мълча, после едва чуто промълви:

— Алекси, аз вече знам!… Ние не сме родили човек, ние сме ровили чудовище! Или най-малкото някакъв огромен бял гущер.

— Корнелия, нали се разбрахме по тоя въпрос? — отвърна Алекси неуверено.

— Да, той е чудовище, Алекси!… — продължи тя задъхано. — И понеже вината е в нас, ние трябва да го убием.

— Ти луда ли си? — възкликна Алекси изплашен и мигновено изтрезня.

— Да, луда съм, луда съм, луда съм! — хлипаше с все по-затихващ глас нещастната жена.

Тогава Алекси не разбра, че му е казала истината. Два дни по-късно Корнелия се обеси. И Алекси сякаш усети това в мига, в който сърцето й спря. Стори му се, че някаква сянка премина през душата му, той уплашено вдигна глава. Нищо, най-обикновен ден. Той бе сам, пролетното слънце меко и спокойно грееше в кабинета му, зад стъклата на прозореца едва забележимо се полюшваха зелените върхове на две тополи. Алекси стана рязко и стремително се запъти навън. След това никога вече не можа да си припомни как е дошъл до дома си. Позвъня нервно на външната врата, но не чу нейните меки, пантофени стъпки. Тревогата изведнъж го задави, два пъти пребърка джобовете си, докато намери ключовете.