Читать «Захир» онлайн - страница 36

— А наистина ли е имало ядрени експлозии? — пита отново моят издател.

— Мисля, че всичките ми сънародници знаят какво е почувствала земята, понеже тя е в кръвта на всеки казах. В разстояние на четирийсет години равнините бяха разтърсвани от атомни или термоядрени бомби, общо 456 до 1989 година. От тези опити 116 бяха направени на открито, като общата им мощност е била 2500 пъти по-голяма от тази на бомбата, хвърлена над японския град Хирошима по време на Втората световна война. В резултат на това хиляди са били засегнати от радиоактивното облъчване, заболели са от рак на белите дробове, а хиляди деца са се родили с психомоторни аномалии, без крайници или с умствени проблеми.

Михаил поглежда часовника си.

— С ваше позволение, трябва да тръгвам.

Половината от присъстващите изказват съжаление, разговорът е станал толкова интересен. Другата половина са доволни: абсурдно е да се говори за такива трагични неща по време на подобна празнична вечер.

Михаил се сбогува с всички, кимвайки, и ме прегръща не защото изпитва голяма обич към мен, а за да ми прошепне:

— Както ви казах преди малко, тя е добре. Не се притеснявайте.

Той ми каза да не се притеснявам! И защо ли наистина да се притеснявам: защото ме е изоставила някаква жена? Защото заради нея полицията ме разпитва, появих се на първите страници на жълтите вестници и списания, страдах ден и нощ, едва не изгубих приятелите си и…

— И написа Време да раздираш, време да съшиваш. Моля те, възрастни хора сме, с опит, няма смисъл да се заблуждаваме: разбира се, че искаш да знаеш как е тя. Дори и нещо повече: искаш да я видиш.

— След като знаеш всичко това, защо ми помогна да се срещна с него? Сега разполагам със следа: всеки четвъртък той е във въпросния арменски ресторант.

— Много добре! Продължавай напред!

— Не ме ли обичаш?

— Повече от вчера и по-малко от утре, както пише по картичките, които купуваме от книжарниците. Да, обичам те. Всъщност съм лудо влюбена, дори започвам да мисля дали да не си сменя жилището и да дойда в този огромен и самотен апартамент — но винаги когато заговоря за това, ти си този, който сменя… темата. Въпреки това забравям за нараненото си самолюбие и намеквам колко хубаво би било да живеем заедно, а ти ми отговаряш, че още е рано, и аз си мисля, че може би се боиш да не ме изгубиш, както изгуби Естер, или че още очакваш завръщането й, или че няма да разполагаш повече със свободата си, страхуваш се да останеш сам, но се страхуваш и да живееш с някого — с други думи, връзката ни е истинска лудост. Но след като ме питаш, ще ти отговоря: много те обичам.

— Тогава защо го направи?

— Защото не мога да живея непрекъснато с призрака на жената, която си е заминала, без да ти даде никакво обяснение. Прочетох книгата ти. Струва ми се, че едва когато я срещнеш и разрешиш този проблем, сърцето ти наистина ще бъде мое.

Точно така стана и със съседа ми: живеехме достатъчно наблизо, за да си дам сметка колко беше страхлив във връзката си с мен, как никога не призна желанието си, защото смяташе, че е твърде опасно, за да го постигне. Ти много често повтаряш, че абсолютна свобода не съществува: съществува само свободата да изберем нещо и от този миг насетне да се чувстваме обвързани от собственото си решение. Колкото по-близо бях до съседа си, толкова повече ти се възхищавах: възхищавах се на мъжа, който приема да продължи да обича жената, която го е напуснала и не се интересува повече от него. И не само приема, но и решава да го заяви публично. Ето какво казваш в един откъс от книгата си, който знам наизуст: