Читать «Захир» онлайн - страница 104
Паулу Коелю
— Добре, това е друг начин да чуваш гласа.
— Обзаложих се. Казах си, че ако успея да премина по леда, това ще означава, че съм готов. И смятам, че наистина съм готов.
— Следователно гласът ти е дал знака, от който ти се нуждаеше.
— А на теб гласът каза ли ти нещо по този повод?
— Не. Но не е и необходимо: когато бяхме на брега на Сена и аз ти казах, че според гласа моментът още не е настъпил, разбрах също така, че гласът ще те предупреди, когато дойде уреченият час.
— Вече ти казах, че не съм чул никакъв глас.
— Така си мислиш. Всички си мислят така. Видението впрочем много пъти ми е повтаряло, че всички непрекъснато чуват гласове. Благодарение на гласовете виждаме знаците, разбираш ли?
Решавам да не споря повече с него. Единственото, което ми трябва, са някои технически подробности: къде да наема кола, колко е дълъг пътят, как да намеря къщата, защото пред себе си освен картата имам само някакви неясни обяснения — да тръгна по брега на еди-кое си езеро, да потърся табелата на някакво предприятие, да завия надясно и тъй нататък. Може би той познава някой, който би могъл да ми помогне.
Уговаряме се да се срещнем, Михаил ме моли да отида колкото се може по-дискретно облечен, защото сме щели да се разхождаме из Париж с „племето“.
Питам какво е това племе.
— Хората, които работят с мен в ресторанта — отвръща той, без да навлиза в подробности.
Питам го дали желае да му донеса нещо от САЩ, той поисква някакво лекарство за стомашни киселини. Записвам си го, макар и да смятам, че бих могъл да му донеса много по-интересни неща.
А статията?
Връщам се на бюрото си, обмислям върху какво да пиша, поглеждам отново към отворения плик и стигам до извода, че съдържанието му не ме е изненадало особено. Всъщност след няколкото ми срещи с Михаил очаквах точно това.
Естер е в степта, в някакво малко селце в Централна Азия, по-точно в Казахстан.
Вече изобщо не бързам: продължавам да преразглеждам собствената си история, която разказвам на Мари най-подробно, без да мога да спра; тя решава да направи същото, учуден съм от нещата, които ми казва, но, изглежда, това дава резултат — става по-самоуверена, по-спокойна.
Не знам защо толкова много държа да отида при Естер, след като любовта ми към нея започна да озарява живота ми, да ме учи на нови неща и това ми стига. Спомням си обаче думите на Михаил — „историята трябва да приключи“ — и решавам да вървя напред. Знам, че ще открия момента, в който ледът на нашия брак се е счупил, а ние продължаваме да вървим в студената вода, сякаш нищо не се е случило. Знам, че ще го открия още преди да стигна до това село, за да завърша един цикъл от живота си или за да го продължа.
Статията! Нима Естер отново се е превърнала в Захир и е обсебила изцяло мислите ми?
Нищо подобно: когато ми се налага да свърша нещо спешно, изискващо творческа енергия, работя точно по този начин — стигам почти до истерия, решавам да се откажа и точно тогава текстът се появява. Опитвал съм да действам по друг начин, да не правя нещата в последния момент, а много преди това, но, изглежда, че въображението ми функционира само когато върху него е упражнен огромен натиск. Не мога да проявя неуважение към Банката за услуги, трябва да напиша три страници върху — представете си само! — проблемите в отношенията между мъжа и жената. Точно аз! Издателите обаче смятат, че авторът на
