Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 96

— Не знаех, че помниш какво казваш по време на транса. В такъв случай и в теб има две жени — Атина и Агия София.

— Аз може и да имам две имена, но съм си една. Или всички хора взети заедно. Тъкмо до това се опитвам да стигна — понеже съм една и съм всички заедно, божествената искра, която се проявява в мен при транса, ми дава точни напътствия. Разбира се, че съм в полусъзнание през цялото време. Но казвам неща, които идват от непознато място вътре в мен — сякаш суча от Майката, сякаш се храня с млякото, което тече в душите ни и носи със себе си познанието по Земята.

Миналата седмица, когато за първи влязох в контакт с тази нова форма, първото нещо, което ми каза, ми се стори някакъв абсурд — трябвало да те обучавам.

Тя помълча малко и продължи:

— Разбира се, помислих, че съм в делириум, защото не изпитвам ни най-малка симпатия към теб.

Отново направи пауза — по-дълга от предишната.

— Но днес източникът прояви настоятелност по въпроса. И аз ти давам право на избор.

— Защо я наричаш Агия София?

— Аз я кръстих така. Това е името на джамия, която видях в една книга и много ми хареса.

Ако искаш, можеш да бъдеш моя ученичка. Нали затова дойде първия път. Новата ситуация в живота ми, включително и появата на Агия София, бе предизвикана, когато един ден ти влезе през тази врата и каза: „Занимавам се с театър и ще поставяме пиеса за женското лице на Господ. Разбрах, че сте били в пустинята и на Балканите при циганите и имате информация по въпроса.“

— И ще ме научиш на всичко, което знаеш, така ли?

— На всичко, което не знам. Аз ще уча, докато контактувам с теб, както казах първия път, когато се видяхме. Повтарям го и сега. Щом науча каквото ми е необходимо, пътищата ни ще се разделят.

— Можеш ли да преподаваш на някого, когото не харесваш?

— Мога да обичам и уважавам някого, когото не харесвам. Двата пъти, когато бях в транс, успях да видя аурата ти — най-развитата аура, която някога съм виждала. Ти можеш да бъдеш нещо различно на този свят, ако приемеш предложението ми.

— Ще ме научиш ли да виждам аурата на хората?

— Самата аз не знаех, че съм способна на това, преди да ми се случи за първи път. Ако следваш пътя си, ще усвоиш и тази част.

Дадох си сметка, че и аз мога да обичам някого, когото не харесвам. Приех.

— Тогава нека ознаменуваме твоето решение с ритуал. Един ритуал, който ни хвърля в непознатия свят, но ние знаем, че нещата там не са за игра. Не е достатъчно да приемеш, трябва да заложиш живота си в играта. И то без много да му мислиш. Ако си жената, която си представям, че си, няма да кажеш: „Трябва малко да помисля.“ Ще кажеш…

— Готова съм. Да пристъпим към ритуала. Ти къде си го научила?

— Сега ще го науча. Вече не ми се налага да излизам от ритъм, за да вляза в контакт с искрата от Майката, защото, щом веднъж тя влезе в теб, лесно можеш да я откриеш отново. Вече знам коя врата трябва да отворя, въпреки че тя се намира на скришно място между много входове и изходи. Необходима ми е само малко тишина.

Отново тишина!

Стояхме там с широко отворени очи, сякаш ставаше дума за дуел на живот и смърт. Ритуали! И преди да натисна за първи път звънеца пред дома на Атина, вече бях участвала в такива. И всичко това, за да се почувствам накрая използвана и незначителна, пред врата, която винаги се е намирала пред погледа ми, но която не успявах да отворя. Ритуали!