Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 79

Аз още помнех светлината, преминала през тялото ми и съсредоточила се в пъпа. Коя беше тази жена?

— Момент — каза режисьорът, виждайки изненадата, изписана по лицата на присъстващите. — Кой знае, може пък да отложим днешната репетиция и…

— Не е необходимо. Сега трябва да се върна във вестника и да пиша за тази жена. Продължавайте да правите онова, което винаги сте правили. Аз току-що открих прекрасна история.

Ако Атина се е чувствала смутена от спора между двамата мъже, то по нищо не й пролича. Слезе от сцената и тръгна с Херън. Ние се обърнахме към режисьора и го попитахме защо е реагирал така.

— С цялото ми уважение към Атина смятам, че разговорът ни за секс в ресторанта беше доста по-съдържателен от тия глупости, които току-що правихме. Забелязахте ли как замлъкваше? Не знаеше как да продължи!

— Но аз почувствах нещо необичайно — каза един от най-възрастните актьори. — Когато тя каза „център“, сякаш цялата ми жизнена енергия се концентрира в пъпа ми. Никога преди не бях изпитвал това усещане.

— Вие… сигурен ли сте? — Беше една актриса. По тона й можех да съдя, че и тя е изпитала същото.

— Тая жена прилича на вещица — каза режисьорът, прекъсвайки разговора ни. — Да се връщаме към работата си.

Започнахме да се разтягаме, да загряваме, да медитираме — всичко по учебник. Последваха импровизации. След това се заехме да разучаваме новия текст. Постепенно присъствието на Атина сякаш се стопи. Всичко си стана постарому — театър, ритуал, създаден от гърците преди хилядолетия, в който се преструваме, че сме някой друг.

Но беше просто представление. С Атина беше различно и аз бях готова пак да се срещна с нея. Особено след казаното от режисьора.

Херън Райън, журналист

Без тя да знае, аз бях извършил същото, което искаше от актьорите — бях се подчинил на всичките й команди с единствената разлика, че държах очите си отворени, за да гледам какво става на сцената. Щом изрече „жест за център“, аз поставих ръката си на пъпа и за моя изненада установих, че всички, дори и режисьорът, бяха сторили като мен. Какво означаваше това?

Същия следобед трябваше да напиша извънредно скучна статия за визитата на един държавен глава в Англия — истинско изпитание за търпението ми. В почивката между телефонните разговори, за да се разсея, реших да питам колегите си от редакцията какъв жест биха направили, за да изразят думата „център“. Повечето се пошегуваха и направиха коментари, свързани с политическите партии. Един посочи центъра на планетата. Друг постави ръка върху сърцето си. Но никой, абсолютно никой не свърза пъпа с какъвто и да било център.

Накрая един от хората, с които успях да си поговоря през онзи следобед, ми обясни нещо интересно.

Когато се прибрах, Андреа вече се беше изкъпала, беше сложила масата и ме чакаше за вечеря. Отвори бутилка много скъпо вино, напълни две чаши и ми подаде едната.

— Е, как мина вечерята снощи?

Колко дълго може човек да живее с лъжата? Не исках да загубя жената пред себе си, която ме подкрепяше в трудните моменти, която винаги беше до мен, когато животът ми губеше смисъл и посока. Обичах я, но в побъркания свят, в който сляпо пропадах, сърцето ми беше далеч и се опитваше да се приспособи към нещо, което може и да познаваше, но не можеше да приеме — да бъде достатъчно голямо за две жени.