Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 50

Паулу Коелю

Но никой, абсолютно никой не иска да слуша това.

В този забравен район на света, където са решили да се установят повечето племена, нашата култура, религия и език бяха забранени до миналата година. Ако попитате когото и да било от града какво му е мнението за циганите, без да се замисли, ще ви отговори: „Всичките са крадци.“ Колкото и да се опитваме да водим нормален живот, да изоставим вечното скитане и да живеем на места, където знаят кои сме, расизмът продължава. Децата ми са принудени да седят на задните чинове в училище и не минава и седмица, без да бъдат обидени от някого.

После пък се оплакват, че не отговаряме директно на въпросите, че се опитваме да се прикрием, че никога не говорим открито за произхода си. За какво да го правим? Всеки човек е в състояние да разпознае циганина и знае как да се „предпази“ от нашата „лошотия“.

Когато се появи някоя учена жена, усмихва се и казва, че е част от нашата култура и раса, веднага заставам нащрек. Може да е пратена от Секуритате — тайната полиция на смахнатия диктатор, Вожда, Карпатския гений, Лидера. Казват, че са го осъдили и разстреляли, но аз не вярвам. Синът му още има власт из района, въпреки че в момента се води за изчезнал.

Момичето настоява. Усмихва се, сякаш това, което казва, е много забавно. Твърди, че майка й е циганка и тя искала да я открие. Има пълното й име — как е могла да се сдобие с такава информация без помощта на Секуритате?

По-добре да не дразня хора, които имат връзки в правителството. Казвам й, че нищо не знам, аз съм просто циганин, който е решил да води почтен живот, но тя продължава да настоява — иска да види майка си. Всъщност знам коя е майка й, знам, че преди двайсет и няколко години тя роди дете, остави го в приют и повече нищо не чу за него. Бяхме принудени да я приемем сред нас заради онзи ковач, дето се мислеше за господар на света. Но кой може да ми гарантира, че тая млада жена пред мен е дъщеря на Лиляна? Преди да потърси майка си, трябва да се научи да зачита обичаите ни, а не да идва облечена в червено, тъй като днес не е нейната сватба. Трябва полата й да е по-дълга, за да не предизвиква мъжете. И не може да говори с мен по тоя начин.

Ако днес я споменавам в сегашно време, то е, защото за онези, които са все на път, времето не съществува, само пространството. Идваме от много далеч — едни казват, че от Индия, други твърдят, че корените ни са в Египет, но е факт, че носим миналото си така, сякаш се случва днес. И продължават да ни преследват.

Момичето се опитва да е любезно, дава ми да разбера, че познава културата ни, при положение че това няма никакво значение. А би трябвало да познава и традициите ни.

— В града узнах, че вие сте Ром Баро, старейши-ната тук, тъй да се каже. Преди да дойда, научих доста за нашата история…

— Моля ви, не „нашата“. Тя е моя, на жена ми, на децата ми, на племето ми. Вие сте европейка. Вас никога не са ви замеряли с камъни на улицата както мен преди пет години.