Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 5

Винаги когато се срещахме — за магически ритуали или за да отидем на бар, — аз усещах силата й. Почти бях в състояние да я докосна — толкова мощно проявление имаше. Отначало бях очарована, исках да стана като нея. Но веднъж в един бар тя започна да коментира „Третия ритуал“, който е свързан със сексуалността. Направи това пред моя приятел под претекст, че ме обучава. По мое мнение целта й бе да съблазни мъжа, когото обичах.

И, разбира се, накрая успя.

Не бива да се говори лошо за хора, които са преминали от този живот в астралния свят. Но на Атина няма да й се наложи да отговаря пред мен, а пред всички онези сили, които, вместо да впрегне в услуга на човечеството и за своето собствено духовно извисяване, тя използва единствено за лични облаги.

А ето и най-лошото. Започнатото от нас можеше и да доведе до нещо добро, ако не беше стремежът й към показност. Трябваше просто да действа по-дискретно и днес щяхме заедно да изпълняваме отредената ни мисия. Но тя не успяваше да се контролира, смяташе се за господарка на истината, мислеше, че е в състояние да преодолее всички прегради, използвайки чара си.

И какъв беше резултатът? Аз останах сама. А вече не мога да захвърля работата по средата. Трябва да стигна до края, въпреки че понякога се чувствам слаба и почти винаги съм обезсърчена.

Не се изненадвам, че животът й свърши така — тя вечно флиртуваше с опасностите. Казват, че екстро-вертите са по-нещастни от интровертите. Тъкмо за да компенсират това, имат нужда да доказват на себе си, че са доволни, щастливи, че харесват живота си. В нейния случай това е съвършено вярно.

Атина осъзнаваше харизмата си и направи нещастни всички, които я обичаха.

Включително и мен.

Диъдри О’Нийл, 37 г., лекарка, позната като Еда

Ако един непознат мъж се обади днес по телефона, поговорим си малко, не настоява за нищо, не казва нищо особено, но все пак ни е оказал внимание, каквото рядко получаваме, сме готови да легнем с него още същата нощ, при това донякъде влюбени. Такива сме ние, жените, и в това няма нищо лошо — в природата ни е да се влюбваме лесно.

Тъкмо тази любов ме отведе при Майката, когато бях на деветнайсет години. Атина също беше на деветнайсет, когато за първи път изпадна в транс по време на танц. Но това беше единственото общо помежду ни — нашата възраст при посвещаването.

Във всичко останало бяхме напълно различни, особено в начина, по който се борехме с останалите. Като нейна учителка аз винаги давах най-доброто от себе си, за да мога да направлявам вътрешните й търсения. Като нейна приятелка — макар да не съм сигурна, че тя ме смяташе за такава — се опитвах да я предупредя, че светът все още не е готов за промените, които тя се стараеше да провокира. Спомням си как прекарах няколко безсънни нощи, докато взема решението да я оставя да действа на воля, водена единствено от доводите на сърцето си.

Най-големият й проблем беше, че е жена на двайсет и втори век, която живее през двайсет и първи. И че позволява на хората да видят това. Дали си плати? Без съмнение. Но щеше да плати много по-висока цена, ако беше потиснала своята мощ. Щеше да е огорчена, разочарована, вечно загрижена „какво ще си помислят хората“, вечно повтаряща „нека първо свърша тази и онази работа, пък после ще се посветя на мечтите си“, вечно оплакваща се, че „подходящият момент така и не идва“.