Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 46

Някакъв абсурд, пълна безсмислица, толкова неприемливо за моя свят и света на обкръжението ми.

Диъдри О’Нийл, позната като Еда

Не зная защо сте тук. Но за каквото и да е, трябва да стигнете до края. Тя ме погледна стреснато.

— Коя сте вие?

Започнах да говоря за женското списание, което четях, и след малко мъжът реши да стане и да излезе. Сега вече можех да й кажа коя съм.

— Ако питате за професията ми, завършила съм медицина преди няколко години. Но не ми се вярва това да ви интересува — казах аз и замълчах. — Следващата ви стъпка значи ще е чрез добре обмислени въпроси да узнаете какво точно правя тук, в тази страна, която току-що се е измъкнала от тежките си години.

— Ще бъда директна. Какво правите тук? Можех да кажа, че съм дошла за погребението на моя учител. Смятах, че той заслужава тази чест. Но би било неразумно да подхващам темата. Макар да не беше проявила никакъв интерес към вампирите, думата „учител“ щеше да привлече вниманието й. Но тъй като бях дала обет да не лъжа, отговорих с една полуистина.

— Исках да видя къде е живял писателят Мирча Елиаде, за когото навярно никога не сте чували. Но Елиаде, който е прекарал във Франция по-голямата част от живота си, е бил специалист по… да речем… митовете.

Момичето погледна часовника си, преструвайки се на незаинтересована.

— Но аз не говоря за вампири. Говоря за… хора, които са вървели по вашия път.

Тя се канеше да отпие от кафето си, но не го направи.

— Вие от правителството ли сте? Или моите родители са ви помолили да ме следите?

Тогава се поколебах дали да продължа разговора. Агресивността й беше излишна. Но аз можех да видя нейната аура, нейната тъга. Тя много приличаше на мен, когато бях на нейната възраст — вътрешни и външни травми, които ме тласкаха да лекувам хората във физически план и да им помагам да намерят пътя си в духовното. Прииска ми се да й кажа: „Раните са ти от полза, момиче!“, да си взема списанието и да си тръгна.

Ако бях сторила това, може би пътят на Атина щеше да е съвсем различен. Тя можеше да е още жива, да е с мъжа, когото обича. Щеше да се грижи за детето си, да го види как расте, задомява се и я дарява с внуци. Вероятно би била богата собственица на компания за недвижими имоти. Тя притежаваше всичко, абсолютно всичко, за да преуспее. Беше страдала достатъчно и можеше да се възползва от душевните си рани; беше просто въпрос на време копнежите й да стихнат и да продължи нататък.

Но какво ме накара да остана там, да седя и да се опитвам да продължа разговора? Отговорът е много лесен — любопитството. Не можех да разбера защо такава ярка светлина е дошла на онова място, в студеното фоайе на някакъв хотел. Продължих:

— Мирча Елиаде е писал книги с необичайни заглавия — „Окултизъм, магьосничество и културни течения“ например. Или „Сакралното и профанното“. Моят учител — казах го, без да искам, но тя не чу или се престори, че не чува — много харесваше творчеството му. Интуицията ми подсказва, че проявявате интерес към проблема.

Тя отново погледна часовника си.

— Заминавам за Сибиу — каза. — Автобусът ми тръгва след час, отивам, за да открия майка си, ако толкова искате да знаете. Работя като посредник при продажба на недвижимо имущество в Близкия изток, имам син, който скоро ще стане на четири години, разведена съм, а родителите ми живеят в Лондон. Осиновителите ми, разбира се, тъй като съм била изоставена още като дете.