Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 101

— Знам какво си мислиш — каза Андреа. — Че приятелката ти ми е промила мозъка. Няма такова нещо.

— Аз съм мъж, въпреки че днес се държах като жена. Аз съм изчезващ вид. Не виждам много мъже край себе си. Малко хора са рискували каквото аз рискувам.

— Сигурна съм и ти се възхищавам. Но няма ли да ме попиташ аз коя съм, какво искам, какво желая?

Попитах.

— Искам всичко. Искам да съм дива и нежна. Искам да безпокоя съседите и после да ги успокоявам. Не искам жени в леглото си. Искам мъже, истински мъже — като теб например. Които да ме обичат. Или да ме използват, няма значение. Любовта ми е по-голяма от това. Искам да обичам свободно и да оставя хората край мен да постъпват по същия начин.

С Атина говорихме само за обикновените неща, които отприщват потисканата енергия. Като да правим любов примерно. Или да ходим по улицата и да си повтаряме: „Аз съм тук и сега.“ Нищо специално, никакъв таен ритуал. Единственото, заради което срещата ни би могла да мине за необичайна, е, че и двете бяхме голи. Отсега нататък с нея ще се срещаме винаги в понеделник и ако имам да казвам нещо, ще го правя след сеанса — изобщо нямам желание да бъда нейна приятелка.

По същия начин, когато тя има нужда да сподели нещо, отива в Шотландия да говори с онази Еда, която май познаваш, но не си ми казал.

— Но аз не помня да сме се срещали!

Усетих, че малко по малко Андреа взе да се успокоява. Направих кафе и пихме и двамата. Тя отново се усмихна, пак ме попита за повишението, каза, че се притеснява за сбирките в понеделник, защото тази сутрин разбрала, че приятелите на приятелите са поканили още хора, а мястото е прекалено малко. Аз полагах нечовешки усилия да се преструвам, че всичко е било просто нервна криза, предменструално напрежение, пристъп на ревност от нейна страна.

Прегърнах я, а тя се сгуши на рамото ми. Изчаках я да заспи, въпреки че бях безкрайно уморен. Онази нощ не сънувах нищо, абсолютно нищо. Нямах никакви предчувствия.

Но на другата сутрин, когато се събудих, видях, че дрехите й вече ги няма. Ключът беше на масата. Нямаше прощална бележка.

Диъдри O’Нийл, позната като Еда

Хората четат много истории за вещици и магьосници, за паранормалното, за деца, обладани от зли духове. Гледат много филми за ритуали с пента-грами, мечове и призовавания. Това е добре — важно е въображението да работи. Нека тези периоди бъдат изживени, защото който премине през тях, без да се остави да бъде измамен, накрая влиза в контакт с Традицията.

Истинската Традиция се състои в това учителят да не казва на ученика си какво трябва да прави. Двамата са просто спътници, които споделят същото сложно чувство на „удивление“ пред вечно променящите се усещания, пред хоризонтите, които се разкриват, и вратите, които се затръшват, пред реките, които сякаш препречват пътя, но в действителност през тях не трябва да се минава, а да се върви по протежението им.

Разликата между учителя и ученика е една-единствена — първият се страхува малко по-малко от втория. И когато седнат на масата или край огъня, за да разговарят, по-опитният предлага: „Защо не направиш това?“ Никога не казва: „Върви по този път и ще стигнеш дотам, докъдето аз съм стигнал“, защото всеки път е неповторим и всяка съдба е индивидуална.