Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 10

— Успокойте се — каза той.

За педиатъра специалист по детска психология, както и за повечето лекари, които се занимават с тия проблеми, невидимите приятели са проекция на сънищата и помагат на детето да открие какви са желанията му. Помагат му да изразява чувствата си по безобиден начин.

— Но жена в бяло?

Той отвърна, че Шерин навярно не разбира начина, по който ние виждаме и обясняваме света. Предложи постепенно да започнем да я подготвяме за новината, че е била осиновена. Според него най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да разбере сама. Тогава щяла да изгуби доверието си в света и поведението й можело да стане непредсказуемо.

От този момент нататък ние започнахме да разговаряме с нея по друг начин. Не зная дали човек е в състояние да си спомни неща, които са се случили с него, докато е бил още бебе, но се опитахме да й покажем колко много я обичаме и че не е необходимо да търси бягство в някакъв измислен свят. Трябваше да разбере, че видимият свят е така прекрасен, че родителите й я предпазват от всяка заплаха, че Бейрут е красив, плажовете винаги са огрени от слънце и са пълни с хора. Без да изпадам в открит сблъсък с въпросната „жена“, аз започнах да прекарвам повече време с дъщеря си, канех приятелите й от училище в дома ни, не пропусках възможност да проявя цялата си нежност.

Стратегията даде резултат. Съпругът ми пътуваше често, Шерин усещаше липсата му и в името на любовта той реши да промени малко начина си на живот. Самотните ни разговори бяха заменени от ведро общуване и игри между майка, баща и дъщеря.

Всичко вървеше добре, докато една нощ тя не дойде в стаята ми, обляна в сълзи. Повтаряше, че се страхува, че адът е близо.

Бяхме сами вкъщи — на съпруга ми отново се беше наложило да отсъства и реших, че затова е така отчаяна. Но адът? На какво ги учеха в училище и в църквата? Реших на другия ден да говоря с учителката.

Ала Шерин не преставаше да плаче. Отведох я до прозореца, показах й Средиземно море, огряно от пълната луна. Казах й, че демоните не съществуват, че има само звезди по небето и хора, които минават по булеварда пред дома ни. Обясних й, че не бива да се плаши, успокоявах я, но тя продължаваше да плаче и трепери. След като в продължение на половин час се опитвах да я утеша, накрая започнах да се изнервям. Помолих я да престане, защото вече не е дете. Помислих си, че е дошла първата й менструация, и дискретно я попитах дали е имало кръв.

— Да, много.