Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 56

Когато се почувствах пречистена, затворих очи и се помолих:

„Света Богородице, върни ми вярата! Нека и аз да стана оръдие на Твоята воля! Дай ми възможност да се уча чрез любовта си. Защото любовта никога не ни отклонява от мечтите ни.

Нека стана спътница и съюзница на мъжа, когото обичам. Нека той изпълнява дълга си, като бъде до мен.“

* * *

Когато се върнах в Сен Савен, вече се бе стъмнило. Колата бе спряна пред къщата, в която бяхме наели стая.

— Къде беше? — попита ме той, щом ме видя.

— Разхождах се и се молих.

Той ме притисна силно до себе си.

— По едно време се уплаших да не би да си си тръгнала. Ти си най-скъпото нещо, което имам на тая земя!

— Ти също — отвърнах аз.

* * *

Спряхме в някакво селище близо до Сан Мартин де Унч. Заради дъжда и снега от предишния ден пресякохме Пиренеите по-бавно, отколкото бяхме предвидили.

— Трябва да намерим някое отворено заведение — каза той, като излезе бързо от колата. — Гладен съм.

Аз не помръднах.

— Хайде, ела! — настоя той и отвори вратата ми.

— Искам да те попитам нещо. Откакто се срещнахме, се каня да ти задам един въпрос.

Той начаса стана сериозен. Засмях се вътрешно на неговото безпокойство.

— Много ли е важен този въпрос?

— Много — отвърнах аз, като се опитвах да бъда сериозна. — Въпросът е следният: къде отиваме всъщност?

И двамата избухнахме в смях.

— В Сарагоса — отвърна той с облекчение.

Слязох от колата и тръгнахме да търсим отворен ресторант — нещо почти невъзможно в този късен час.

„Не, не е невъзможно. Вече нямам нищо общо с Другата. Вярвам, че стават чудеса“, казах си.

— Кога трябва да бъдеш в Барселона? — попитах го аз.

Той не отговори, а лицето му продължаваше да бъде сериозно. „Трябва да избягвам подобни въпроси — помислих си. — Може да му се стори, че се опитвам да контролирам живота му.“

Повървяхме известно време, без да разговаряме. На централния площад в градчето имаше светещ надпис „Meson El Sol“, къщата на слънцето.

— Тук е отворено. Хайде да вечеряме! — предложи той, без да каже нищо друго.

Червените чушки и аншоата бяха подредени във формата на звезда, а до тях имаше сирене от Ла Манча.

На средата на масата до запалената свещ стоеше полупразна бутилка вино „Риоха“.

— Някога това заведение е било средновековна изба — каза момчето, което ни обслужваше.

По това време в ресторанта нямаше почти никакви хора. Той стана, за да се обади по телефона, и после се върна на масата. Прииска ми се да го попитам на кого се е обадил, но този път се въздържах.

— При нас е отворено до два и половина сутринта — продължи момчето. — Но ако желаете, можете да останете още на площада, а ние ще ви сервираме пушено месо, сирене и вино. Алкохолът ще ви сгрее и няма да усетите студа.

— Няма да останем дълго — отвърна той. — Трябва да пристигнем в Сарагоса, преди да е съмнало.

Момчето се върна на бара. Ние отново напълнихме чашите си. Обзе ме същото усещане за лекота, което бях изпитала в Билбао — сладкото замайване от виното, което ни помага да кажем и да чуем трудни за произнасяне неща.