Читать «РАМО» онлайн - страница 4

— Мога ли да видя някакъв идентификационен документ, моля? — рече той.

В ръката си държах личната си карта на РАМО. Той й направи проверка в компютъра на полицейската машина, върна ми я и каза:

— Инспекторът ви чака долу.

— За какво ви е въдицата?

Полицаят се усмихна неочаквано и почти загадъчно.

— Ще разберете.

Напуснахме уханната градина по няколко бетонни стъпала. Отведоха ни в полузапълнена с инструменти стаичка, в която имаше тежка врата с шпионка. Ордас ни отвори от другата страна. Здрависахме се набързо и той погледна към полицая.

— Откри ли нещо?

— На шест преки оттук има спортен магазин — отвърна полицаят. — Собственикът ми позволи да я взема на заем, след като се увери, че съм запомнил името на магазина му.

— Да, сигурно ще се вдигне шум по този въпрос. Ела, Джил… — Ордас ме хвана за ръка. — Трябва да разгледаш онзи апарат, преди да го изключим.

Тук не миришеше на градина, но имаше… дъх на нещо отдавна умряло, който климатичната инсталация не бе прочистила напълно. Ордас ме отведе във всекидневната.

Обстановката вътре напомняше декор, подготвен за някакъв номер.

Домашната трева покриваше пода във всекидневната на Синклер от стена до стена. В рамките на идеален четириметров кръг между дивана и камината килимът беше кафяв и мъртъв. Навсякъде другаде тревата беше избуяла.

Мумията на мъж, облечен в изцапан панталон и пуловер с висока яка, лежеше по гръб в центъра на кръга. Човек можеше да предположи, че е мъртъв от шест месеца. Носеше голям ръчен часовник с допълнителни циферблати върху лицевата страна и фина платинена верижка, увиснала сега върху китката от кости и потъмняла кожа. Горната част на черепа бе отворена с удар — навярно с класическия тъп инструмент, лежащ до него.

Ако камината беше декоративна — почти със сигурност бе такава, никой не гореше дърва, — инструментите към нея вероятно наистина бяха антики от деветнайсети или двайсети век. В сандъчето липсваше ръженът. Един ръжен лежеше в средата на кръга, върху мъртвата трева до разлагащата се мумия.

Светещото, доста сложно на вид устройство се намираше точно в центъра на „магическия“ кръг.

Пристъпих напред, но рязък мъжки глас ме спря:

— Не влизай в този кръг на килима. По-опасно е, отколкото изглежда.

Познавах човека, който извика — младши лейтенант Валпредо, висок мъж с малки тънки устни и дълго изпито италианско лице.

— И на мен ми се вижда опасно — казах аз.

— Действително е опасно. Самият аз посегнах натам — обясни ми Валпредо — веднага след като пристигнахме. Мислех си, че мога да щракна ключа. Цялата ми ръка изтръпна. Мигновено. Абсолютно никакво усещане. Издърпах я бързо, но цяла минута след това беше като мъртва. После взеха да ме бодат иглички, сякаш съм спал върху нея.

Полицаят, който ме доведе, почти бе завършил сглобяването на въдицата.

Ордас махна по посока на кръга.

— Е? Виждал ли си някога подобно нещо?