Читать «Скривалището» онлайн - страница 6

— И така, да се върнем на въпроса — рече Куентин. — Забравих за какво говорехме, но… разговаряхме за вкусовото усещане. Аз усещам вкуса на тези скариди, Ван. Известни нюанси естествено ми липсват. Най-изтънчените вкусови усещания са вече загубени за мен. Но аз не усещам само сладко и кисело или солено и горчиво. Още преди години механизмите са могли да долавят вкуса.

— Но ти нямаш храносмилане…

— Нито пък болки в стомаха. Загубите на вкусовите нюанси ги компенсирам с липсата на стомашно-чревни смущения.

— Нито пък вече се уригваш — обади се Линда. — Слава богу!

— Освен това мога да говоря с пълна уста — рече Куентин. — Аз обаче съвсем не съм въплътеният в механизма свръхмозък, за какъвто ти подсъзнателно ме мислиш, приятелю. Аз не излъчвам смъртоносни лъчи.

Толман се усмихна неловко.

— Така ли си мисля?

— Обзалагам се. Но… — Тембърът на гласа му се промени. — Аз не съм свръхмашина. Вътре в себе си аз нося много човешко и не мисли, че понякога не ми липсват старите времена. Да лежиш на плажа и да усещаш слънцето по кожата си, такива например дребни неща. Да танцуваш в ритъма на музиката и…

— Скъпи — каза Линда.

Гласът отново се промени.

— Да. Именно малките, незначителни неща, които правят пълноценен живота ни. Но сега имам заместители, съответстващи на тези малки неща. Реакции, които е невъзможно да опиша, защото те са… как да ги нарека… електронни вместо познатите ни нервни. Аз наистина притежавам сетивни възприятия, но ги получавам чреч механични органи. Когато импулсите стигнат до мозъка ми, те автоматично се превръщат в познатите ни символи. Или… — Той се поколеба… — Макар че вече не е същото.

Линда постави парче печена риба в хранителната кутия.

— ИЛЮЗИИ за величие, така ли?

— Илюзии за промяна, но това не е илюзия, любима. Знаеш ли, Ван, когато първоначално се превърнах в трансплант, нямах друга мярка за сравнение освен условната, която вече познавах. Само че тя бе пригодена за човешкото тяло. Когато по-късно усетих импулс от един екскаватор, се почувствах така, сякаш кракът ми се намира върху педала за газта на автомобил. Сега тези стари символи избледняват. Аз… вече усещам… по-пряко, без да превръщам импулсите в някогашните си представи.

— Така е сигурно по-бързо — рече Толман.

— Да. Не е необходимо да мисля за стойността на „пи“, когато получа сигнал „пи“. Не се налага да разрушавам равенството. Аз вече започвам да усещам какво означава самото равенство.

— Срастване с механизма, така ли?

— И все пак аз съм робот. Това обаче не засяга личността и духовната същност на Барт Куентин. — Последва кратко мълчание и Толман видя как Линда хвърли бърз поглед към цилиндъра. След това Куентин продължи със същия тон. — Решаването на задачи ми доставя огромно удоволствие. Винаги ми е доставяло. А и сега вече не решавам само на хартия. Сам изпълнявам цялата задача — от началото до края. Изчислявам приложението й… Ван, самият аз съм машината!

— Машината ли! — възкликна Толман.

— Забелязал ли си някога, когато управляваш автомобил или самолет, как отъждествяваш себе си с машината? Тя се превръща в частица от теб. Аз отивам една крачка по-напред. И има защо. Да предположим, че успееш да овладееш напълно емпатията и мислено заемеш мястото на пациента си, докато се занимаваш с неговия случай. Ето това е огромно удоволствие.