Читать «Маскировката» онлайн - страница 5

* * *

Срещата с Линда потресе Тоулмън. Не очакваше да я види при тези обстоятелства. А тя почти никак не беше се изменила — все същата сърдечна и дружелюбна жена, каквато я помнеше, е, малко остаряла, но както преди красива и изящна. Винаги е била обаятелна. Стройна и висока, с причудлива корона от русите си коси, тя нямаше нито капчица напрегнатост в кафявите си очи, каквато Тоулмън си помисли че може да има.

Той стисна ръката й.

— Не казвай нищо — побърза да изрече, — сам зная колко вода изтече оттогава.

— Да не броим годините, Уен — тя се усмихна и го огледа от главата до петите. — Да започнем с това, на което тогава спряхме. Какво ще пийнем, а?

— Не бих отказал — намеси се Самърс, — но скоро трябва да се явя пред очите на началството. Искам да се видя с Куентин. Къде е той?

— В стаята си — Линда посочи вратата и отново се обърна към Тоулмън. — Значи пристигаш от Венера? Нещо не си изгорял от слънцето. Разкажи ми, как е там.

— Не е лошо — той взе от нея купата с шейка и започва старателно да разбива сместа. Някак си не беше на себе си.

Линда повдигна веждите си.

— Да, така е, ние с Бърт още сме женени. Учудваш ли се?

— Малко.

— Това си е все едно пак Бърд — каза тя спокойно. — Макар сега да изглежда иначе, той си е човека за когото аз се омъжих. Така че не се смущавай, Уен.

Той наля коктейла по чашите. Без да я погледне, произнесе:

— Щом си доволна…

— Зная за какво си мислиш. Че все едно съм омъжена за машина. Отначало… да, това отдавна го преодолях. И двамата го преодоляхме, макар и не веднага. Трудно ни беше. Ще го почувствуваш, когато видиш Бърд. Но всъщност никак не е важно. Той… той си е същия Бърд.

Тя подбутна третата чаша към Тоулмън, а той я изгледа изумен.

— Нима…

Тя просто кимна.

* * *

Обядваха тримата заедно. Тоулмън не можеше да откъсне очи от цилиндъра (намираше се на масата точно срещу него) с височина и диаметър от шестдесет сантиметра и се стараеше да долови разума в двойните лупи. А Линда му изглеждаше като жрица на чуждоземен идол и от това започваше да се тревожи. Жената в този миг поставяше в метална кутия изстудени скариди и по сигнал от усилвателя махаше с лъжичка обвивките им.

Тоулмън очакваше да чуе неизразителен механичен глас, но системата „Съниуокс“ придаваше на изречените думи от Куентин звучност и приятен тембър.

— Скаридите са годни за ядене, Уен. Хората по навик, ги изплюват, преди да са ги изсмукали напълно. Аз също възприемам вкуса им… само дето нямам слюнка.

— Ти възприемаш вкуса…

Куентин се усмихна.

— Хе, Уен. Не се прави, че това е в реда на нещата. Ще трябва отначало да свикнеш.

— Докато свикна, мина много време — намеси се Линда. — Но веднъж ми хрумна, че това е в духа на вечните Бърдови лудории! Помниш ли, как веднъж в Чикаго отиде на дирекционен съвет в рицарски доспехи?

— И тогава отстоях гледната си точка — отвърна Куентин. — Вече съм забравил за какво ставаше дума, но… Е, говорихме за вкуса. Усещах вкуса на скаридите, Уен. Наистина, някои нюанси, от по-тънките, ги няма, но в замяна на това различавам нещо повече от сладко — горчиво и солено — кисело. Машините са се научили да различават вкуса преди много години.