Читать «Маскировката» онлайн - страница 24

Корабът дръпна рязко напред.

Всичко беше пресметнато прекрасно. Ферн полетя към стената, но въжето го спря. В същия миг огромният глобус като махало се задвижи по гигантска дъга. Последва удар и въжето на Ферн мигновено се скъса.

От трептенията стените дрънчаха.

Тоулмън се притисна към колоната, без да откъсва очи от глобуса. А той продължаваше да се клати и клати, като амплитудата на колебания намаляваше в следствие на триенето. От повърхността му пръскаше и капеше някаква течност.

Психолога видя как над перилата на балкона се подаде шлема на Далкуист. Той пронизително закрещя:

— Ферн!

Но отговор нямаше.

— Ферн! Тоулмън!

— Тук съм — отвърна Тоулмън.

— А къде е… — Далкуист се обърна, впери очи в стената и викна от изненада. От устата му потече поток мръсни ругатни. Той издърпа от пояса си бластера и се прицели надолу към хитроумната апаратура.

— Далкуист! — възкликна Тоулмън. — Не смей!

Далкуист не го чу.

— Ще превърна в трески проклетия кораб! — бушуваше той. — Аз…

Тоулмън извади своя бластер и като използува за опора колоната, простреля главата на Далкуист. После проследи с очи, как тялото увисна на парапета, падна и се строполи на пода, където замря, стенейки жалко.

— Уен — повика го Куентин.

Тоулмън не отвърна.

— Уен!

— Какво има?

— Изключи генератора.

Той се изправи, залюля се насам-натам, приближи се до генератора и дръпна проводника. Не се затрудни да търси по-прост начин.

Измина доста време, преди кораба да се приземи. Досадното бръмчене най-сетне затихна. Огромният и полутъмен салон сега изглеждаше удивително празен.

— Отворих люка — каза Куентин. — До Денвър я има, я няма десет мили. Тръгне на север, шосето е на четири мили, по него ще стигнеш града.

Тоулмън стоеше прав и се озърташе. Погледът му беше празен.

— Ти ни надхитри — промърмори той. — От самото начало си игра с нас като котка с мишка. А аз, психолога…

— Не — прекъсна го Куентин, — ти почти успя.

— Какво?…

— Но ти не ме смяташ за машина. Ти се преструваше сполучливо, но семантиката ме избави. Дойдох на себе си, когато разбрах, какво ми каза.

— И какво толкова съм казал?

— Че никога не би се опитал да ме убиеш, ако съм бил предишния Бърт Куентин.

Тоулмън бавно свали скафандъра си. Отровната атмосфера вече беше заменена с чист и свеж въздух. Той изумено поклати глава.

— Нищо не разбирам.

Смехът на Куентин запълни салона със звъна на топла човечност.

— Машината може да се спре или счупи, Уен — каза той. — Но по никакъв начин не може да се убие!

Тоулмън не отговори нищо. Измъкна се от тежкия скафандър и нерешително се насочи към изхода. На вратата се спря и огледа.

— Отворено е — подсказа Куентин.

— Пускаш ли ме?

— Казах ти в Куебек, че ти преди мен ще забравиш за нашата дружба. Съветвам те да побързаш, Уен, докато имаш още време. От Денвър вече са изпратили въртолети.

Тоулмън обходи с въпросителен поглед обширния салон. Тук някъде, маскиран сред всемогъщите машини в някое тайно ъгълче, се намираше метален цилиндър. Бърт Куентин…

Гърлото му беше пресъхнало. Той мъчително преглътна, отвори уста и отново я затвори.